Megalopolis е Римска Трагедия

  

  Обичам Римската империя. До ден днешен, наследството й се усеща във всяко общество по света. Достиженията й в правото, архитектурата, философията, военното дело са неоспорими.

  Мнозина държави са дръзвали да претендират, че са наследник на римската цивилизация. Сред тях са Руската империя, Османската империя, Свещената Римска империя. В наши дни, такива претенции изразяват някои националистически групи в нашата съседка, Румъния.

  По мое лично мнение, американците имитират римското общество доста добре. Армията им има бази по цял свят, което позволява мигновена реакция при конфликтни ситуации, където и да е. Културната доминация на янките е толкова силна, че английският език вече е задължителен като изискване за повечето добре платени работни места. Доларът остава световна валута, диктуваща тенденциите по световните пазари.

  Не е като да не липсват предизвикателства пред тази система. Американците, известни със своите горделивост и чувство за надмощие над останалите, получават все по-сериозен идеологически отпор от няколко фронта. Икономики, които доскоро са изоставали, вече са заели сериозно място в глобалните търговски отношения (главно Китай). Младежта, научена да получава всичко наготово, нехае за всеобщия проект, наречен държава, и се капсулира все повече, което води до морален упадък и демографски залез.

  Оставени без контрол, горните процеси биха могли да доведат до рухването на една цивилизация. Какво е решението? Именно този въпрос задава великанът на киното, Франсис Форд Копола.

  В основата на историята е град Нови Рим - населено място, което е колкото велико, толкова и проблемно. Въпреки своя потенциал, държавният център тъне в бедност и разруха, докато закостенял кмет и амбициозен архитект се карат чий подход за бъдещето е по-добър: този на сигурната печалба или на рискованото, но основно преустройство. 

  Актьорският състав беше главната причина да гледам филма. Адам Драйвър и Джанкарло Еспозито са опитни актьори, които знаят как да подбират проектите си и рядко разочароват. 

  Режисьорът е дал поле за изява на позабравения Шая Лабьоф и на не толкова добрата (поне по мое мнение) Обри Плаза. За да ни е още по-приятно, към тях се присъединяват абсолютни легенди като Джон Войт, Дъстин Хофман и Талия Шайър.

  Имаме оригинален сценарий, качествени артисти и "Кръстника" зад волана, който най-после няма да получава наставления от корпорации, пардон, студиа. Нима може да стъпи накриво? Да, може. Нека да навлезем в детайлите.

  Цезар Катилина (Драйвър) и Франклин Цицерон (Еспозито) се провалят в образите на архитект и кмет. Ще обясня.

  Първият има умението да спира времето. Как, защо? Никой не ти казва. 

  Освен това той е толкова успешен в работата си (буквален гений), че е натрупал състояние, което му позволява да осъществява и най-амбициозните си проекти. С такива привилегии има реален риск главният герой да не бъде разбран и отритнат от публиката като поредния Супермен, без слабости. 

  Решението на Копола? Момчето си пада по пиячка, наркотици и безразборен секс. Но само когато не работи!

  В резултат от това, синдромът "Супермен" е налице и Драйвър се мъчи да компенсира с емоционални напъни. В мен обаче така и не се събуди някаква симпатия към визията му за един по-добър Нови Рим, за всички.

  Още преди излизането на филма Цицерон се изобразяваше като лошия, като олицетворението на всичко грешно у човека. Бях шокиран да разбера, че пустият му кмет открива училища, инвестира в хора и има дългогодишни връзки с успешни сътрудници. Престъплението му според сценария е, че не иска да пусне юздите на властта, в резултат на което рейтингът пада. За да обърне нещата в своя полза, Франклин е готов да стъпче младия си опонент. 

  Джанкарло Еспозито изгражда име в индустрията именно с роли на злодеи. Съответно, изборът на Копола за ролята на кипналия градоначалник не е никак случайно. Все пак щеше да е хубаво да бъде очертан като малко по-безскрупулен мошеник, а не да блести като любящ съпруг, баща и народен служител, който знае какво иска. Това са качества, достойни за уважение.

  Повечето ветерани в актьорския списък не са използвани спрямо потенциала им. Дъстин Хофман и Талия Шайър се разхождат за сцена-две и после се прибират да си харчат тлъстите хонорари. Джон Войт се справя малко по-добре, но не му е отредено нищо интересно за правене.

  Младите надежди в лицето на Лабьоф и Плаза разочароват. Обри може да е хубава, но продължава да показва ограничени актьорски заложби, докато Шая играе бисексуален граждански активист. Всичко това е излязло от ума на човека, който се кълнеше, че филмът няма да е woke (да се повдигат социални теми като расизъм, права на малцинствата и неравенство).   

  Като споменахме сексуалност, "Megalopolis" не се препоръчва за лица под 16 г. и има защо. Отново, въпреки претенциите си да не е сред холивудския елит от години, старият палавник Франсис е заснел не една и две сцени с физически интимности в тях, понякога еднополови. Можеше да ни ги спести, но как иначе ще разберем, че обществото запада духовно? 

  В Интернет има изобилие от филми за пълнолетни. Да съм свидетел на нецензурирана секс сцена, излъчена не в специализирано кино за възрастни, а в кварталния мол, вече ми идва в повече.

  Особено лошо впечатление правят диалозите, които биха паснали идеално в някоя театрална пиеса, но в скъпа филмова продукция изглеждат като част от скеч на комедийно шоу, който чакаш да свърши всеки момент. Катилина плямпа минути наред, без да каже нищо. 

  Понеже няма щастие без баланс, Клодио (Лабьоф) отива в другия край на спектъра и успява да звучи като идиот с минимален брой реплики. Щеше да бъде впечатляващо ако не беше отчайващо. 

  Трите противопоставящи се групички, раздиращи американския Рим,  не успяват да спечелят никой зрител с неубедителните си каузи. Лорънс Фишбърн чете някакви преписани цитати и се опитва да създаде илюзията за паралел между съвременна Америка и римската цивилизация. Моментът, в който видях някакъв пич да държи лаптоп, всичко отиде по дяволите. 

  Не се разбира за кого е направен "Megalopolis". Прекалено дълъг е, без да предава някакво смислено послание. 

  Не е направен за феновете на древен (и съвременен) Рим. Това, че създателят на "Апокалипсис сега" е от италиански произход, не му дава правото да се облекчава върху старата родина, като създаде някакво бледо копие на безспорно най-славния й исторически период. Носенето на определени дрехи, копирането на архитектурата, навиците и прегрешенията на римляните НЕ те прави римлянин. Присъствието на латински език, също. 

  Американският "талант" да се копира (разбирай, краде) от чужди култури, без това задължително да води нещо със себе си, беше толкова очеизбождащо, че липсваха само пиците по нюйоркски. Следващият път и това ще ни е малко.

  Филмът не е направен и за зрители, които обичат качествено кино. Оказва се, че кукловодът на продукцията е действал повече по инерция и по-малко по някакъв твърд план, според който да се получат нещата. Може би именно по тази причина репликите са пълна скръб. Да не забравяме каменните плочи с надписи, които периодически размиват и без това хаотичните сцени,  свързани помежду си с бели конци.

  Бих могъл да кажа и няколко хубави неща. Уорънс Фишбърн е идеален избор за разказвач. Той има и малка роля като асистент на архитекта Цезар. Надали ще бъде запомнен толкова с екранното си превъплъщение, колкото с медения си глас, който би накарал и времето да спре.

  Визуалните ефекти бяха на добро ниво. Холограмите, летящите обекти и сцените с певицата бяха приятно реалистични.

  Личи си, че в проекта са инвестирани средства. Това може да се заключи още на ниво компютърна обработка, но аз визирам по-скоро костюмите (нелош дизайн), грима и забавленията (надбягванията с колесници надали са били лесни за организиране).

  За съжаление, откровени глупости като чудесата, на които е способен строителният материал Мегалон и сълзливият, лишен от смисъл финал, само затвърждават мнението ми, че лентата преспокойно може да се преименува на "MegaFLOPolis (флоп e термин, произхождащ от английски език; означава продукт, който е пълен провал)". Жалко, защото потенциалът беше голям.

 Оценка: 3/10

 

 

Altered Beast (Sega Genesis)

 

   Не помня името си. Бях войн, центурион. Мина много време откакто паднах в битка. 

  Близките ми ме погребаха според обичая. Покоят ми беше кратък. Изглежда боговете имаха полза от мен.

  Изведнъж усетих отново въздух в дробовете си. Тялото ми се затопли и усетих, че мускулатурата ми пак беше под мой контрол. Виждах и усещах, сякаш душата ми не бе ме напускала за миг.

  Гробницата ми стоеше около мен, на парчета. Видях над себе си върховния бог, Зевс. Той ми нареди да стана и да спася дъщеря му, Атина. Оказва се, че тя е попаднала в плен на пъкления узурпатор, Неф.

  Така като гледам, проклетият демон има цяла армия, която ще изпрати по пътя ми към моята цел. Адски вълци, възродени мъртъвци и дори мравки са само част от изчадията, които трябва да премахна. 

  Гръмовержецът не ме изпраща беззащитен на моята мисия. Дарява ме с цели три живота. Виждам и някакви цифри над мен. Като се бия, цифрите набъбват, което събужда приятно чувство в мен.

  Умея да се защитавам с юмруци или да атакувам с ритници. Скачам на високи платформи, както никога досега. Нанасям сериозни щети и от клекнала стойка. 

  Бащата на Атина ме предупреди да си отварям очите на четири за сини вълци. Щом те бъдат убити, пускат магически сфери, които могат да ме снабдят с допълнителна мощ. Събирането на три такива сфери ще ме превърне в уникален хибрид между човек и звяр. Тогава да му мисли Неф!

  Дори така, ще трябва да се потрудя, за да върна усмивката на Зевс. Моят смъртен враг и неговата паплач са задържали своята пленница вдън земя. За да я открия, ще трябва да мина през пет различни места, всяко от които предлага все по-сериозно предизвикателство за мен.

  За да ме дразни, след всяка преодоляна област Неф ми отнема придобитите сфери против волята ми и ми изпраща изображения, където се вижда как се гаври с мъдрата Атина. Мотивирам се да го гоня до края на света и отвъд него!

  Усещам нещо гнило във въздуха. Посети ме непознат. Представи се като Кейн. Пишел текстове за герои, знаел много за тях. Лицето му беше посърнало. Твърдеше, че не всичко в историята ми е добро. Седна и започна да разказва.

  Според неговия разказ, приключението ми е продължило прекалено кратко - едва няколко часа. Това е по-кратко от едно представление в амфитеатъра.

  Не му се нравило, че на края на всяко бойно поле ме очаквал различен вариант на Неф. Някои от тях се преодолявали учудващо лесно и безболезнено. 

  Когато уловя магическа сфера се задейства кратка анимация, която в последния момент ме прави уязвим към атаки. Кейн намирал това за дразнещо, особено когато съм на ръба да се преселя отново при Хадес и неговите подчинени.

  Странно решение на боговете е и скъсяването на всяко ниво при най-бързо възможно събиране на сферите, водещо до трансформация. Тогава злият магьосник, чието име започва с Н и не заслужава да го произнеса, идвал по-рано и така нямало как да се получат допълнителни точки от бой по слугите му. Нима това е било направено нарочно? Не ще разберем, като смъртни.

  Летописецът на име Кейн все пак ми довери, че му е харесало да играе "Altered Beast" и би ме посетил пак, за да му разкажа за неволите си в служба на боговете. Лесно било да се управлявам. Подобно на мен, и той чувал някакви мелодии, които, казва той, успокоявали. Били приятни за ухото. Чудовищните трансформации разнообразявали геймплея и били достатъчни на брой, за да не му доскучае. 

  Драскачът бил дошъл от бъдещето и бе сигурен, че има поне две продължения на т.нар. игра, в която участвам - "Аltered Beast: Guardian of the Realms" за Game Boy Advance и "Аltered Beast" за Playstation 2. Явно легендата за мен се предава устно на следващите поколения. Това може само да ме радва.

  Преди да ме прати да спасявам дъщеря му, Зевс ми нашепна, че по принцип можело да съживи втори центурион да ми прави компания, но звездите му били казали, че вместо на конзолата някой играел "Altered Beast" на емулатор. Натърти ми през зъби, че за наказание трябва да се оправя с кашата на Неф сам-самичък. 

  От съжаление и съчувствие, Кейн ме успокои, че няма да даде оценка. Нещо, което било практика при завършването на всеки негов летопис. Какво ли не правим за безсмъртните си господари и смъртни приятели...

  ПП: Поради използването на емулатор за игра, разбрах едва след завършването на играта и този текст, че има отделно меню за настройки, където играчът има определен избор. Изглежда, че съм надвил "Altered Beast" при следните настройки по подразбиране: 

  Ниво на трудност - normal (има още hard и hardest);

  Мощ (количество жизнена енергия) - 3 (избира се между 1 и 5);

  Играч (брой животи) - 3 (могат да са максимално 5).

 

Captain America and The Avengers (Sega Genesis)

  

  Капитан Америка и Отмъстителите днес са известни дори за малките деца. Това се дължи на блокбъстърите на Марвъл, които oт над десетилетие са се настанили на нашите екрани и продължават да се излъчват, срещайки нестихващ зрителски интерес.

  Вероятно мнозина от вас не са наясно, че преди малко над тридесет години японците от Data East са създали не по-малко впечатляващо средство за забавление, което е дало на подрастващи и направо одъртели любители на игрите и комиксите часове разнообразие от скучното ежедневие. Става въпрос за "Captain America and The Avengers" - beat 'em up аркада, която е дяволски близо до съвършенството.

  Както става ясно от заглавието, тук ще си говорим за Sega Genesis порта, появил се година след аркадния първоизточник. Явно от SEGA са решили, че интерес към подобно заглавие ще има и отвъд границите на консервативна Япония.

  Още от началното меню, играчът е обсипан с възможности. От него зависи дали ще играе сам или с другарче (до четирима общо, в аркадния вариант). Стига да се чувства неподготвен за предстоящата кампания, всеки геймър би могъл да потренира уменията си или просто да разучи управлението на супергероите в специално предвиден за случая тренировъчен режим.

  Опциите за персонализация на конкретната игрална сесия също не са малко.  Желаещите могат да избират между три трудности. Като цяло, играта не е невъзможна за превъртане, така че не се страхувайте да пробвате и hard трудността. 

  По подразбиране на Капитана и колегите му се полагат три живота (continues). За мнозина обаче те няма да бъдат достатъчни, така че разработчиците щедро са позволили да започнем с пет или седем живота. Тяхното присъствие е добре дошло и дава възможност дори на абсолютни начинаещи да се поздравят с победата, макар и с повече саможертва (от страна на техните аватари, разбира се).

  За най-капризните пък са дадени няколко контролни конфигурации. Никой не може да се оплаква от лошо управление щом той самият е избрал как да се реализира то. Хитро от страна на азиатците.

  След обстойното запознаване с менюто ви очаква самата игра. Големият злодей Червения череп събира армия от съюзници и подчинени нему насила, с която възнамерява да завладее света. Срещу неговия заговор застават Отмъстителите, начело със Стив Роджърс, супервойник от американската армия. 

  В продължение на пет нива, всеки ще може да води личната си война срещу злото. Свикналите с марвълските Отмъстители ще останат разочаровани, че не могат да поемат контрол над Тор и Хълк. Затова пък ще успеят да облекат одеждите на Вижън, Ястребово око, Капитан Америка и Железния човек.

  От Data East са се потрудили усърдно, защото всеки достъпен персонаж се играе различно и има разнообразен набор от атаки. Докато Капитан Америка и Ястребово око са по-силни в боя отблизо, Вижън и Железния човек разполагат с "арсенала" да покосяват препятствия и заплахи от разстояние. 

  Разбира се, няма как само четирима воини да надвият цяла орда от паплач. На помощ от време на време ще се притичат други членове на екипа, сред които Quicksilver, Осата и др. Те ще дават бонуси на основната бойна група и ще я насочват по време на нелекото й начинание.

  Макар че обикновените врагове не са особено разнообразни или сложни, те са достатъчно добре "сложени" по нивата, че да разсеят играча и да го спънат преди босовете. Последвалите каузата на Червения череп са много и смятам да спомена само няколко от тях - Мандарина, Ултрон и един Страж (Sentinel). 

  Докато пушечното месо разчита на численост, босовете представляват сериозна заплаха за жизнените ви точки. Бих ви посъветвал внимателно да наблюдавате движенията им. Само така ще имате шанс да избегнете унизително поражение.

  Доволен съм от нивата. Те са приятно разнообразни. Продължават толкова, колкото е необходимо, за да не омръзват. Геймплеят се разнообразява с плуване и летене, а враждата между силите на доброто и злото ще се пренесе дори отвъд границите на изстрадалата майка Земя.

  Самият интерфейс не е нищо сложно, но върши своята работа отлично. В горния ляв ъгъл на своя екран ще намерите брой животи, снимка на героя (анимирана, променя се според нивото на жизнените точки), натрупан брой точки (получавате ги при нанасянето на щети) и жизнени точки (от трицифрено число до нула).

  Десният горен ъгъл би могъл да показва същата информация за втория играч, стига такъв да се намери. Той ще трябва да изчака с включването си, докато филмчетата от конкретното ниво свършат.

  Уви, поради емулираната версия на играта не успях да пробвам "Captain America and The Avengers" с приятел. Въпреки това за мен беше изключително удоволствие да завърша играта няколко пъти. Изпращам специалните си поздрави и на двамата композитори (Tatsuya Kiuchi, Tomoyoshi Sato), които помогнаха да запомня играта с добро още от ранни детски години и ме събориха от стола с легендарната "победна" мелодийка. 

  Не ми харесаха абсолютно пренебрежими неща. Например, по някаква причина стрелите на Ястребово око имат жалко ниво на поражение, в сравнение с юмруците му. Това е гавра с героя, откъдето и да го погледнем. 

  Второ, не се подлъгвайте от благите ми думи за трудността, споменати по-рано. Някои главатари на душманите са невъзможни за преодоляване от първия опит и само с много преиграване ще им светите маслото. Това, разбира се, е част от чара на играта. За жалост не всеки ще има търпението да достигне до финалните надписи.

  Трето, озвучените реплики се броят на пръстите на едната ръка. Освен, че се използват неколкократно ("Не можеш да избягаш!"), няма как да не се забележи, че всички четирима супергерои са озвучени от същия човек. Мързел? Липса на средства? Кой знае.

  В крайна сметка играта е страхотна. Задължителна за онези, влюбени в аркадните машини. По мое мнение обаче всеки заслужава да й даде шанс. Може дори децата от марвълското поколение да се размажат. 

 
  Не се ангажирам да дам оценка. Спомените остават.

 

Индиана Джоунс и Реликвата на Съдбата или Мухлясалото Наследство на Лукас и Спилбърг

  Някъде в началото на двадесет и първи век. Мрачна стая. Един включен лаптоп. Чисто нов, лишен от съдържание документ в програмата "Word".

  Двама старци седят на столове край лаптопа и подпират глави. Тези две дишащи антики са легендите Стивън Спилбърг и Джордж Лукас. Единият ни даде "Джурасик парк" и "И Ти: Извънземното". Другият отвори вратата към световна известност на Харисън Форд с ролята на измамника Хан Соло в "Междузвездни войни".

  Mного вода изтече от славните години на тези господа. Съдбата ги отведе по различни пътища. Докато Стивън все още е фаворит в Холивуд, чийто труд е високо ценен и търсен, нежеланието на Джордж да прави компромиси с визията си за проекти го превърна в аутсайдер, който евентуално се оттегли от голямата игра. Последният пробив в кариерата му си остава "Отмъщението на ситите".

  Преди цели петнадесет години двамата колеги и приятели имаха основна заслуга за създаването на "Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп". Една мумия, която беше финансирана щедро, за да избяга от музея и да върне порасналите фенове на Индиана Джоунс в кината.

  Както се казва, рибата захапа въдицата. Четвъртата изява на Форд като Инди (на големия екран) спечели респектиращо много пари и въпреки леко хладното посрещане от критика и зрители, намери своето място сред успешните блокбъстъри. По мое мнение това беше един експеримент, закъснял с около десет години, но нейсе.

  Деветдесетте години на миналия век превръщат Харисън Форд в един от най-успешните актьори на своето време, въпреки напредващата му възраст. Някои биха попитали защо, защо да не сложи шапката и да не вземе камшика поне още веднъж?

  Този въпрос може и да е бил актуален преди тридесет години. Преди петнадесет видяхме един от последните опити на Хенри Джоунс младши с каскадите. Успя и да постреля малко. Да си припомни младостта. Че и любовта, дори.

  Както знаем, Холивуд се увълчи. Вече няма линия, която да не се преминава. Няма интелектуална собственост, която е защитена от набези. Единствената цел са парите. Колкото повече, толкова повече. Качеството вече е на заден план.

  Няма как да се изненадаме тогава, че в края на юни 2023 г. двоицата герои от нашето детство пак сядат заедно край лаптопа. Само че този път вместо да творят, те чакат поредния тлъст чек от онлайн банкирането. Барабанчат нервно с пръсти и тежко пъшкат. Не е лесно да си изпълнителен продуцент!

  Когато премиерата на петия Инди филм дойде си казах, че ще го гледам на кино. Това беше задължително, след като изпуснах тази възможност с "Кристалния череп". За щастие прожекции има, дори почти два месеца след световната премиера. Бих казал, че си струва гледането. Веднъж. С много пуканки.

  Реших да погледна фенските реакции след като напуснах киното. Един коментар успя да ми направи особено силно впечатление. Човекът беше на мнение, че частта с подмладения антинацист-янки и финалът са силните моменти в лентата. Всичко между тях е обърквация. Склонен съм да се съглася.

  Така и така сме започнали, нека да обсъдим хубавите неща. Споменатите сцени от войната показват най-доброто от археолога. Екшън, опасност, малко мистика и нацисти.

  Скоростта на събитията в първите минути напомня за пустинната война на семейство Джоунс срещу немците от "Последния кръстоносен поход". Бях толкова приятно изненадан, че се замислих коя година сме и дали не са клонирали Харисън Форд, че са го накарали да подскача така, като жребче. Не. Истината е, че както никъде другаде дигиталното подмладяване РАБОТИ и илюзията, че Втората световна война още е в разгара си и отнема животи все толкова безпощадно, е реална. Усеща се като такава...

  Завършекът на тази финална глава от живота на професора по археология, макар и да е следствие от една голяма бъркотия от събития (за това, малко по-надолу), също е на място и е най-доброто, което биха могли да ни предложат. Дано само да не правят още продължения (де такъв късмет).

  Това е най-добрата игра на Харисън Форд в златните му години. Признавам си, че не гледам всичко ново, което излиза с него, но от години той сякаш се е отпуснал и се е вкарал в черупката на сърдитото старче, което отказва да излезе в пенсия. Когато не му се занимава си личи, че работи насила (вж. последните филми от вселената "Междузвездни войни"). Има обаче няколко роли, които са му на сърце. За тях се раздава с всички сили и влива цялата си душа в изпълнението. Едната такава роля е тази на Рик Декард в "Блейд рънър". Той също така е единственият, незаменим Индиана Джоунс.

  Навремето се шегувахме, че когато "Индиана Джоунс и каквото измислят богаташчетата" излезе, главният герой ще е в инвалидна количка и ще бие лошите с бастун. Не е точно така. Дори като пенсионер, приключенецът е достатъчно раздвижен и дори представлява заплаха за значително по-млади врагове. Респект!

  Можете да очаквате по-мрачен, емоционален протагонист. Когато животът те е брулил с години, рано или късно ударите му започват да се усещат. И раните зейват. На последния си лов за артефакти Инди отново ще посети много локации по цял свят. Мобилните карти се завръщат! Митологичните препратки винаги са интересни, а търсачът на силните усещания както винаги има уменията да бъде стъпка напред спрямо конкурентите си.

  Като стана дума за конкуренция, взето е правилното решение това отново да са нацистите. За незапознатите, "Кралството на кристалния череп" реши да превърти часовника напред и ни "замрази" насред Студената война между двата идеологически блока (капитализъм - социализъм). Логично, в подобни условия само Съветският съюз би могъл да застане на пътя на Инди в търсенето на поредната безценна находка. Макар хората зад лентата да се бяха постарали (например, съветските войници с реплики се играеха от руски актьори) личеше, че омразата на Хенри младши към последователите на Третия Райх трудно може да се възпроизведе спрямо другиго.

  Томас Кречман прави малка, но запомняща се роля като високопоставен нацист. Мадс Микелсен се представя доста добре като главен злодей, макар че като немски възпитаник имам някои забележки към репликите му на езика на Бетовен.

  Джон Уилямс за пореден път е изработил музикален шедьовър, който ще остане за бъдещите поколения. Бих дал безсмъртие на човека ако можех. Наистина няма втори композитор като него, а конкуренцията е значителна.

  Петото издание на приключенската поредица получава палец нагоре и за това, че няма сцена след финалните надписи. Досадна тенденция, възприета от големите студия (вкл. Дисни) след внезапната хегемония на супергеройските бозици.

  Нека сега да преминем към другата страна на монетата. Това, което не ми хареса.

  Първо, както казах по-рано, този филм преспокойно можеше да остане на ниво идея. "Кристалният череп" завърши поредицата перфектно, въпреки всичките си проблеми. С алчността си Холивуд обрича своята "Реликва" на провал и скоропостижна забрава. Как?

  Не мога да разбера манията на холивудските големци от известно време насам филмите от известни поредици да са дълги по минимум два часа. Със своята брутална продължителност от около два часа и половина, последният Инди кютек може и да не омръзне на крайните фенове. Само че ако някой реши да даде шанс на тази вселена за първи път с най-новото й отроче, гарантирано ще заспи на стола или ще предпочете да гледа мач в хола. Където пак ще заспи сладко, на креслото. Едно време час и половина материал беше напълно достатъчен, за да се разкаже цяла история (и дори да се зачене следваща такава).

  От прекалено дълъг филм няма да последва само отегчение. Ще се наложи да се отпуснат средства и за още скъпи ефекти, презаснемане на сцени, пренаписване на сценария и т.н. Колкото по-скъпа стане една продукция, толкова повече ще трябва да се гледа, за да излезе на печалба. Докато намусените Шая Лабьоф и Кейт Бланшет успяха да помогнат на одисеята с извънземни от 2008 г. да прескочи финансовия трап, то заради тук разглеждания "мутант" на киното Дисни гарантирано ще загубят милиони. От това следва, че Лукас и Спилбърг ще трябва да се черпят с хотдог, вместо да си купят билети до Хавай.

  Още от превъртането на времето назад към годините на войната се забелязва тревожна тенденция: уж сериозният приключенски филм с елементи на драма често не може да бъде взет насериозно. Безброй пъти Джоунс е на косъм от смъртта и все се измъква по толкова нелеп и нереалистичен начин, че дори оцеляването след атомна експлозия от недалечното минало започва да изглежда постижимо. Недопустим пропуск, особено като се вземе предвид къде и как се открива последната глава от кариерата на героя ни.

  Макар че споменах за самораздаването на Харисън Форд, археологическият "Аз" също е променен към лошо. Човек би очаквал повече мъдрост и обмислени действия от ветеран като Индиана. Вместо това образът на ментор, който има почти пълен контрол над емоциите си (тук пак суперлативи за "Черепа"), е заменен от импулсивен, подскачащ между настроенията си дърдорко.

  Един от основните проблеми на предишните ленти - липсата на интересни, развити, второстепенни, позитивни персонажи, оставя все толкова грозен отпечатък у зрителя.Кръщелницата на Хенри и малкият крадец са все толкова жалки колкото Малчо, Уили и Мът. Дават ни се няколко изречения за техните животи, колкото да приемем физическото им съществуване. До края така и не ми запука за тях или тяхната съдба.

  Дори старите пушки, които са ударили едно рамо на студиото, не оставят особена следа "като за последно". Изпуснат потенциал.

  Мадс Микелсен, макар и представен като гений, получава малоумен край в историята, а последиците от използването на артефакта биха накарали всеки с повече от две мозъчни клетки да се хване за главата: в грешната зала ли взязох? Какво гледам?

  Без излишни подробности ще спомена и за сцена, с която Дисни се опитват да загатват за голяма промяна. В типичен за тях стил обаче, всеки по-сериозен риск се оказва нещо като дълго изпълнена шега. От онези, на които в крайна сметка никой не се смее.

  Присъствието на борда на гигант в индустрията като Джеймс Манголд (в случая, режисьор и сценарист), който ни е правил пристрастни зрители през годините с класики като "Кейт и Леополд" и "Лоуган", не успява да отклони кораба на Индиана Джоунс от предварително зададения курс към мултикулти, джендърския хоризонт. Там, където женските персонажи са длъжни да доминират "силните" мъже, а присъствието на актьор от малцинствата (които в САЩ скоро няма да са такива, по чисто демографски причини), независимо от актьорските му заложби, на този етап е задължителна стъпка в рецептата, наречена правене на кино (поне при американците).

  Донякъде неочаквано, "прогресивната" орда, начело с пожизнения продуцент Кетлийн Кенеди, не успява да използва нито властния женски образ, нито богатството от култури в полза на продукцията. Напротив.

  Хелена е абсолютен антипод на всичко, към което една жена (вкл. наша съвременничка) би следвало да се стреми. Нещо, което самият именит екранен роднина й казва, в прав текст.

  Агент Мейсън пък би могла да се опише само с една дума - смехотворна. Щом това е най-доброто, с което разполагат цветнокожите, "висшата раса" я чакат само успехи и доминация.

  Oстава да се отговори на един въпрос: трябва ли да се гледа "Индиана Джоунс и реликвата на съдбата"? Бих го препоръчал на истинските фенове. Онези, които са се вълнували при посещението на всяка нова локация, при сблъсъка с поредния злодей. На тези хора може и да им хареса.

  На по-дистанцирания зрител обаче много бързо ще му стане ясно, че това е претоплена манджа ала Кетлийн Кенеди. Тази дама собственоръчно успя да изпрати златната мина "Междузвездни войни" в мазето на Джаба, където гние до ден днешен.

  Истината е, че Джордж Лукас и Стивън Спилбърг одъртяха. Вече искат лесни пари срещу никакви усилия. Колкото и да е глупав зрителят обаче, винаги би могъл да направи един хубав бойкот, който ще доведе до мизерен чек за двамата "големи".

  Мумията ни подведе веднъж. Времето тече и ако не се осъзнаят, тези две холивудски величия сами ще се наместят в гробницата на забравата. От нея се излиза много, много трудно.

Оценка: 5/10.

Cliffhanger (Катерачът): Филмът срещу играта (SEGA Genesis)

  Малко актьори могат да се похвалят с успеха на Силвестър Сталоун. Кой не е чувал за житейската му история? Самата тя може да бъде използвана като вдъхновение за следващия потенциален холивудски хит.

  Останал без цент в джоба, младият италиански американец постига с усилен труд изключително продуктивна актьорска кариера. Тя продължава няколко десетилетия и към днешна дата липсват признаци на забавяне.

  Може да се спори кой е най-успешният период в многогодишния творчески път на Слай. Някои биха казали, че това са седемдесетте години на 20-ти век. Тогава скромният нюйоркчанин (по рождение) създава със собственото си въображение "Роки" - ултимативната приказка за сбъднатата американска мечта. Именно тази негова творба го изстрелва в света на богатство, лукс и сбъднати мечти. Всеки знае за Силвестър Сталоун и повечето от нас искат да са като него.

  80-те години, особено любим за мен период, ни даряват с още незабравими образи на тук разглеждания актьор. "Първа кръв", "Кобра", "Танго и Кеш" циментират името на странно изглеждащия артист в списъка с любимци на публиката.

  Следващата декада маркира началото на известен упадък в кариерата на италианския жребец. Той вече е леко отегчен и експериментирането със сценарии става все по-честа практика. Не липсват "класически" екшън роли (вж. "Специалиста"), но някои от тогавашните филми на Сталоун наистина биха накарали човек да се опули. Само името "Спри или мама ще стреля" би трябвало да даде на читателя представа за какво става въпрос.

  За късмет, а може би за нещастие, 90-те години също ни изненадаха със страхотни роли, както от знайни, така и от дотогава незнайни имена, творящи в сферата на киноизкуството. Нека да обърнем внимание на две от най-запомнящите се изпълнения на екранния Рамбо - "Копленд" и "Катерачът".

  Първата лента заслужава отделна дисекция в този блог. По мое мнение, Академията за филми на САЩ трябваше да връчи именно на Слай статуетката за най-добра мъжка роля (като мълчалив шериф), но това така и не се случи. В онзи ден несправедливостта възтържествува. Разочарованието ми е голямо, защото това е една от малкото роли на Сталоун до този момент, където той не разчита само на мускули и оръжия, за да забавлява.

  Вторият филм също може да се опише като аномалия. Този път нашият човек е алпинист, принуден да спасява колега (и приятел) от лапите на група обирджии, озовали се по неволя на планински терен.

  Това е вторият филм на Силвестър след "Роки IV", където самата природа предава послания на гледащите. Докато в боксьорската драма зимата сякаш спираше американеца Балбоа да тренира за дългоочаквания сблъсък със съветския си опонент Драго, то в "Катерача" многобройните кадри на възвишения ни демонстрират колко нищожни са човешките конфликти и проблеми в сравнение с привидната вечност на естествено изградения релеф. Ние ще си отидем и ще бъдем забравени, но той ще остане.

  Уникалното на тази филмова експлозия от (позитивни) емоции е, че това отново не е просто екшън. Напротив, Сталоун, иначе казано Гейб, е принуден да мисли ход напред от своите душмани, които с лекота са готови да отнемат човешки живот, само и само да се доберат до своята награда, под формата на няколко пълни куфарчета с пари. Както в случая с Рамбо, образът на героя е изначално трагичен, но добър по сърце и много лоялен към близките си хора.

  Актьорите, събрани за тази продукция, са добре познати. Ръководителят на главорезите е Джон Литгоу, познат на родната публика най-вече от сериала "На гости на третата планета". Майкъл Рукър (Йонду от "Пазителите на галактиката") е заложникът по неволя Хал, а Рекс Лин ("От местопрестъплението - Маями") не е сигурен на кого да вярва. Всички тези професионалисти дават своя принос, дали заради финансова облага, или заради оригиналния сценарий, но всеки си е на мястото и кусурите се броят на пръсти.

  Южноафриканският композитор-ветеран Тревър Джоунс за пореден път показва истинско майсторство, създавайки една от най-разпознаваемите theme (основни) мелодии в историята на киното, но не само. Изключително смело решение е да слушаме почти час композиции, при положение, че в днешно време вероятно биха оставили вятъра и реките да "шепнат", само и само да се спести работа (оттам и пари).

  Адмирации заслужава и липсата на интимни сцени - нещо, което би било общо взето недопустимо за големите клечки в Холивуд от 90-те. Освежаващо е да се види как приятелството и лоялността надделяват над плътските желания. Не е като да няма емоционални сцени, разбира се. Всъщност филмът прелива от тях. Няма да разкривам нищо, ще оставя любопитството на читателя да надделее и да си пусне филма. Жалко, че не съм могъл да го гледам на кино.

  Както повеляват неписаните правила, всеки успешен филм се сдобива с видео-игра. Така е било през 90-те години на миналия век, така беше и някъде до 2010 г. След това изглежда продуцентите разбраха, че няма да видят голяма печалба от тези странични проекти и решиха бавно, но сигурно да дръпнат шалтера на цялата концепция за игрови адаптации на холивудски проекти.

  От една страна това е добре. Игрите по филми рядко се хвалят с позитивните си качества. Обикновено те са кратки, несъвършени и унищожени от критиката. От друга, студиата в немалко случаи кривват от очакваната история и изтъкават уникални приключения с познати герои, които ако не задминават оригинала, поне могат да се нарекат достойни носители на неговите дух и наследство.

  Играта "Cliffhanger" може да се опише най-добре като манджа с грозде. Вероятно намирате манджите за вкусни. Гроздето също. Бихте се съгласили, че те не водят до добра комбинация, нали така?

  Нека да започнем с най-силната черта на игралния "Катерач" - придържането към първоизточника. Който тайно е искал в следващия живот (или настоящия) да бъде абсолютната легенда Гейбриъл Уокър, може да умре спокойно. Това го имаме. Гейб добива същата мотивация като във филма и има уменията да си свърши работата.

  Специално внимание е обърнато на планината - високите стръмнини и типичните за тях феномени са основна част от преживяването. Цели нива са посветени на тръпката да оцелеееш. Повече за това - след малко.

  Основната мелодия от филма присъства и в главното меню на играта. Звучи все толкова добре, след всичките тези години. Иначе самото меню е обидно просто, с възможност за започване на приключението и брой рестартирания преди финално поражение (три, пет или седем).

  Като истински мазохист преминах през цялото нещо с минимален брой животи. Това нямаше да е възможно без добавената към емулатора опция за save/load. Да са живи и здрави хората, които стоят зад нея.

  Излиза, че да си катерач е мисия невъзможна. Всичко иска да те убие - прилепи, нинджи, ножови ентусиасти. Срещу тези напасти Гейб разполага с леко ограничен арсенал от бойни техники.

  Юмрукът е стар лек за всякакви неприятности, особено в близък радиус. Лошото е, че не наранява много и оставя възможност за контраатаки. Ритникът е друга ракия - с него Уокър причинява много повече болка, държи лошите на разстояние, а може да изпълни и ритник със завъртане, ала всеки китайски майстор по бойни изкуства. Изглежда и наш Слай е геймър, защото досущ като боец от "Mortal Kombat" умее да прилага унищожителна спъваща маневра. Тя може да покоси до няколко мутри наведнъж. За баланс, алпинистът получава болки в кръста (или нещо подобно, жизнените му точки спадат).

  Нали помните как Сталоун шокираше с няколко впечатляващи скока, докато седяхте пред телевизора? Поздравления, това го може и виртуалният планински спасител. Всъщност, това е основна механика, без която няма да можете да стигнете до така бленувания финал. Като се затича, Гейбриъл може да атакува изневиделица, да се спаси от поредната пропаст или като истински миротворец да остави всякакви врагове зад гърба си.

  Нивата могат да се разделят грубо на четири вида или части. Стандартното и най-разпространено нещо, което се очаква от пикселирания Сталоун, е да оцелее срещу цели орди от убийци. Понякога въпросните недоброжелатели се намират нависоко. Гейб ще трябва да вложи мускулна и мозъчна сила, за да достигне от подножието до върха, буквално.

  Надали някога ще подчиним природата напълно. Доказателство за това са нивата, в които добродушкото, който управляваме, ще трябва да оцелее срещу стихии, причинени от майката Земя.

  Накрая, логично, са битките с босовете. Тук разработчиците заслужават добри думи. Всеки по-мощен враг изисква всичките ви скрити трикове, за да падне победен.

  В играта присъстват и оръжия. Понякога употребата им е препоръчителна за оцеляване на великия американец, друг път е направо неизбежна. Отваряйте си очите за това кое къде попада.

  За разлика от "Терминатор" - предишната игра, която разгледах в блогчето, разнообразието на гледки и дейности е достатъчно, за да не се усеща монотонност. Нивото на трудност, макар и завишено, не е невъзможно. Мисленето извън познатите граници се възнаграждава.

  Нека да обърнем малко внимание на това, което не ми хареса. Както споменах, менюто е твърде простовато. В сравнение с други игри от епохата, предлагащи ако не друго, поне куп настройки, това предава лошо първо впечатление.

  Второ, "Cliffhanger" трудно може да се опише като твърдо екшън пуцалка. В цялата лента конфронтациите са повече словесни, отколкото физически. Въпреки това от Spidersoft, Virgin & Malibu Interactive са направили нещо по-типично за Джеки Чан, отколкото за Уокър. Хем може да се бие, хем да борави с пушкала. Да не вземе Гейб да се окаже поредният бивш агент на специалните служби... Тук, уви, се върви против филма. И то с цел печалба.

  Мускулестият планинец се управлява тромаво и е изключително бавен ако изведнъж трябва да смени посоката си на движение. Това е недопустимо в джитка с усилени елементи на платформинг и една орда врази. Именно в калпавото управление се корени (до голяма степен) повишената трудност на "Катерача".

  Тръпката да оцелееш, спомената по-рано в статията, лесно може да премине в желание за изключване на компютъра (или конзолата). Няколкото нива, посветени на бягане и катерене, са безпощадни. Обикновено две-три грешки са фатални (ако ни се позволят дори толкова). Добавянето на неуязвими опоненти е зъл, беззъб метод за изкуствено удължаване продължителността на играта. Подобни похвати не ми допадаха преди, опонирам им и сега.

  "Cliffhanger" си пада и по бруталната "традиция" от "Street Fighter" надвитите босове да се появяват в следващи нива като обикновени препъникамъни. Още нещо, по което не изпитвам носталгия, но ето го пак. Възроди се и ме "ужили", многократно.

  Нека все пак да опитам да завърша с още нещо хубаво. Филмчетата преди и след нивата са много добре направени. Който е запознат с първоизточника ще различи и виртуалните Гейб, Хал, Куейлън. Дори ако не греша репликите са леко изменени с цел повишен ефект, което, според мен, е добра хрумка.

  Интерфейсът е приятен за окото. Виждат се само броят точки (трупат се с убийства), жизнените точки на Уокър (заедно с оставащите животи) и тези на конкретния му противник. Просто и изчистено. Дава възможност на играча да се концентрира в движението по екрана. Това е изключително важно, повярвайте ми.

  Някой (вероятно главатарите от Sony,Virgin или Infogrames) е решил, че в адаптацията на американски филм, заснет в Европа, трябва да присъстват азиатски елементи. Това съм го забелязал и в други игри, но то не е задължително лошо. Вероятно именно това може да се даде като пример за кривване от очакваното.

  Доколкото видях, навремето критиката смазва тази игра. За мен тя не е провал, но също така не е нещо, достойно за спомен. Едно изиграване ще бъде последвано от скоропостижна забрава. Жалко, потенциалът беше голям. Още една жертва на филмовите адаптации в игрови формат.

Оценка: 5/10.

The Terminator (Sega Mega Drive, 1992)

 

  Добре дошли отново, скъпи читатели! В настоящия текстов материал ще обърнем внимание на игровата адаптация на любим филм от 80-те: Терминатор! До ден днешен, човек го побиват тръпки от нечовешката игра на Шварценегер, Линда Хамилтън и Майкъл Бийн. Надали мнозинството от феновете са доволни от посоката, в която пое поредицата, но, както се казва, класиките остават завинаги. 

  "The Terminator" е разработена от Probe Software, по поръчка на издателя Virgin Games. Достъпни са три версии - за Sega Genesis, Master System и Game Gear.

  Фабулата не е нещо непознато -  когато машините oт "Скайнет" придобиват самосъзнание, те решават, че човечеството, за чиято защита са създадени, е враг, и предприемат повсеместно изтребление. В тъмното бъдеще малцината останали човеци се крият, за да избегнат робски труд или сигурна смърт.

  Но една личност отказва да се примири с тази нова реалност. Джон Конър повежда организирана съпротива срещу "Скайнет" и с цената на безброй животи печели войната. За да предотврати своето поражение, автономният изкуствен интелект изпраща в миналото робот-убиец, който да елиминира Джон Конър преди да се е родил. Кайл Рийс от Съпротивата получава мисия да го спре.

  От малкото филмови сцени в бъдещето с Рийс може да се заключи, че той е корав борец за свобода. Логично е, че създателите на играта са поверили главната роля именно на него. Перфектният (може да се каже и последният) екшън герой! 

  Като сбор от съвкупните си части, продуктът не изпъква с нищо ново: става въпрос за shoot 'em up platformer. Покрити са основните събития от първоизточника - престрелката в полицейското управление, преследването по улиците на Лос Анджелис и др.

  Графиката е доста добра за времето си. Oсвен това всяко ниво има изненадващо богата цветова гама, имайки предвид цялостния мрачен вид на света на "Терминатор". Между нивата има пикселирани картинки, чрез които историята се задвижва напред. Макар да личи, че разработчиците не са могли да осигурят лицата на известните актьори от лентата, копията им са изненадващо близки (вкл. механизираният Арнолд). 

  Няма озвучени реплики, с изключението на една изненада в самия край. Затова пък музиката е отлична, което, разбира се, е типично за игрите от периода. Дори е направен опит да се вмъкне легендарната основна мелодия от филма. Поради авторски права или друга причина са направени известни корекции.

  Така, неусетно, изброихме всички позитивни качества на "The Terminator". Като най-голяма слабост може да се отбележи продължителността на играта. Нивата се броят на пръстите на едната ръка. Изключвайки оцеляването в бъдещето, повечето приключения на Рийс са обидно лесни, съответно и кратки. 

  Разнообразието на противниците е илюзия. Всяка област ще ви сблъска с има-няма два вида опоненти. Босовете също не са използвани по най-добрия начин, но поздравявам Probe Software за последното ниво, където грубата сила отстъпва за сметка използването на сивото вещество.

  За съжаление на привържениците на кютека, достъпните оръжия за нашия човек също са доста малко. Само в първото ниво може да се използва повече от едно. Изключвайки картечницата, никое от пушкалата не се усеща като особено мощно. Част от човешките противници пък нарочно са програмирани така, че да не могат да умрат, което може да се превърне в досадна пречка при по-напечените моменти.

  Все пак, привържениците на пикселираното пуцане няма да останат разочаровани, понеже всичко живо (и не само) иска смъртта на Кайл. Срещу него ще се изправят цели орди, които той ще трябва да победи, за да изпълни мисията си и да не бъде "терминиран". 

  При всеки победен противник се трупат точки. Победете няколко от лошковците и ще бъдете наградени с възстановено здраве. Така ценната "кръв" се изобразява чрез някакъв флакон или пожарогасител. Така и не можах да разбера какво са искали да покажат с този модел хората зад "Терминатора".

  Появата на Т-800 може да се опише като задоволителна. Ако не друго, поне изисква повече олово, за да падне по гръб. Също така, както вече споменах, хубаво е да се подготвите за лека главоблъсканица при финалната си среща с него.

  Като цяло, впечатленията ми от играта са преобладаващо негативни. Сякаш най-доброто ни се показва в самото начало, след което се наблюдава постепенен упадък в качеството. Творческата креативност (имайки предвид някои ограничения във връзка с филмовите права) е обшо взето на ниво нула.

  Разбира се, индустрията за игри невинаги е била гигантът, който познаваме днес. Вината не може да се търси само в Probe Software и Virgin Games. Елементарна справка показва, че в разработването на играта е имало външна намеса от филмовите среди. Първоначалната визия на програмиста Дейвид Пери е била игнорирана за сметка на геройски епос с Кайл Рийс като основно действащо лице. Който иска, може да се поразрови още.

  Въпреки тези обстоятелства спасителните шамандури, споменати по-рано, не помагат на "Терминатор" да се спаси в морето на посредствеността. Всъщност си спомних за играенето на джитки, базирани на филми, от началото на настоящия век. Много материал, но не особено качествен.

  Трябва ли да си купите тук разглежданото творение, за да убиете няколко часа? Не. Би ли било добра идея играта да се предлага като безплатна добавка към детското меню на "Макдоналдс"? Твърдо "да". До следващата ни среща и, разбира се, аста ла виста, бейби!

Оценка: 4/10.

 

Battletoads and Double Dragon: The Ultimate Team

  

   Привет на всички читатели! Въпреки дългата пауза, блогът се завръща с ново съдържание. Днес ще си припомним един beat em' up диамант от далечната 1993 г. Става въпрос именно за амбициозния кросоувър "Battletoads and Double Dragon". В тази игра се преплитат вселените на две любими за геймърите поредици - "Battletoads" на Rare и "Double Dragon" на Тechnos Japan. Неин издател (за Северна Америка) е компанията Tradewest.

  Както може да се очаква от подобно заглавие, историята е добавена колкото да има нещо, оправдаващо грандиозния последващ пердах. Старият враг на жабите (Battletoads - вдъхновени от Костенурките нинджа бойни животинки) - Тъмната кралица, желае да стане господар на Земята. За целта тя набира петима съмишленици, както и армия от подчинени. 

  Този път земноводните трудно ще се справят сами, така че на тяхна помощ се притичват братята Били и Джими Лий - експерти по бойни изкуства. Заедно, те се отправят на самоубийствена мисия в космоса, за да пресекат пътя на "Колоса" - бойния кораб на лошите.

  Имате два режима на игра - соло или с приятел. Аз нямах с кого да споделя играта (все пак играя на емулатор), така че си избирах кого да управлявам и скачах в екшъна. 

  За първи път можете да се превъплътите във всяка една от жабите (Rash, Zitz или Pimple - луд, интелигентен или физически здрав типаж, според вашите предпочитания). За съжаление, опитите на разработчиците да ни убедят, че всеки боец е различен, са неуспешни. Без изключение, те нападат по един и същ начин, имат и еднаква издръжливост на удари. Уголемените юмруци, ритници, както и гюлето правят триумфално завръщане и ще бъдат оценени от ветераните.

  Били и Джими са приятна алтернатива, добавяйки различен стил на игра. Те са малко по-бързи, ловки и си личи източното влияние в техните бойни движения. За разлика от battletoads обаче, те нямат широк обхват на атака, което ги принуждава да се приближат опасно близко до опозицията.

  Всяко ниво е разделено на няколко части, като играчите следва да се приготвят за сериозно предизвикателство. "Battletoads" игрите винаги са били от трудни нагоре. В началото на всеки двубой между представителите на "закона" и тъмнината се сипят заплахи. От решителния геймър зависи чии закани ще се сбъднат. 

  Приятно е разнообразието на местата, които ще посетите, като космосът играе централна роля в това приключение. Няма смисъл да издавам повече. Обикновените опоненти са немалко на брой и ако не внимавате как се движите, ще ви стъжнят живота. Те атакуват по земя, въздух, а понякога трябва да внимавате и с околната среда - може да стъпите на пръчка динамит и да пострадате!

  "Battletoads and Double Dragon" е сравнително стара игра. Въпреки това изглежда точно толкова свежо, колкото когато я пробвах за първи път като дете. Всичко е шаренко и светло, добре раздвижено. 

  Графиката, въпреки малкия брой пиксели, припомня единствено за добрите стари дни, когато компании като SEGA бяха хегемон на конзолния пазар, а не днешното посмешище, което се чуди колко бързо може да пусне следващото посредствено разочарование, скрито зад името на таралежчето Соник, например.

  Саундтракът е абсолютна класика, поне по мое мнение. За всяко ниво е избрана пасваща мелодийка, която освен, че придава настроение, често показва и в каква ситуация се намира управляваното от нас човече. Давам пример - докато участвате в инфарктна гонка със спийдери, фоновото звучене ще се забърза значително. Появи ли се бос - също. 

  Интерфейсът е изключително прост, но за игра от жанра beat 'em up не се изисква много. Виждат се броят на точките (събирани главно от громене на опоненти), квадратчета за жизнени точки, а сърчица показват броя животи. Максималният брой животи е пет. Съберете ли повече от тях (шест, да кажем) промяната няма да се изрази видимо, но това не е грешка. Още една смърт и ще останете с четири живота. 

  След като си изгубите животите (което не е особено трудно), можете да опитате три пъти да минете тегавото ниво. Неуспехът в това начинание ще ви препрати към екран, където виртуалното ви "аз" е смачкано от бой, а менторът на жабите, проф. T. Bird,  поставя успеваемостта на "ултимативния екип" между battletoads & double dragon под въпрос. 

  Тъй като "Battletoads" не е "Dark Souls", из нивата често ще откриете кръгли капсули с благинки в тях. Допълнителен живот, точки или временна неуязвимост ще получат търпеливите мазохисти. Събирането на определен брой точки също може да ви дари с допълнителен живот.

  Другото голямо обединение, освен това на героите, е това на босовете. Както може да се очаква, те са доста трудни за надвиване и ще трябва да помислите преди да се хвърлите в боя със същата тактика при втори бос поред. Любимият ми злодей е Shadow Boss, който се превръща в топка с бодли и буквално не ви дава минутка покой, докато не бъде разбит на пух и прах. Запомняща се е и неравната борба с цял кораб - "Колос", която преминава на няколко етапа.

  Разбира се, както можете да предположите, не всичко ми хареса. Както споменах вече, всяка от трите жаби се чувства по абсолютно същия начин ако изберете да играете с нея. Няма да е по-силна или по-бърза. Липсват специални способности (макар че това е така по дизайн). 

  Това, че всички toads, както и братята Лий, са достъпни за игра от самото начало, вреди на потенциала за преиграваемост. Ако поне братята бяха заключени в началото, повечето играчи биха превъртели "Battletoads and Double Dragon" поне веднъж, само за да се докоснат до тях. Което си струва, повярвайте ми. 

  Последните две нива са обидно кратки и не отговарят на постепенно растящата трудност, градена "тухла по тухла" от предишните такива. Вероятно това се дължи на недостатъчно време за разработка, но това е просто моя теория. Може би греша. 

  Някои хора наистина няма да издържат на това, което играта хвърля срещу тях. Понякога ще се случва да се засилите в бездна без да искате, като така ще изгубите последния си живот, следователно и играта. На крачка от побеждаването на поредния бос той сякаш ще "оживее", ще предвижда всеки ваш ход и ще ви претрепе без да се изпоти. Такива моменти са част от изживяването и моят съвет е да не си го слагате на сърцето. Следващото ниво ви очаква.

  Беше ми изключително приятно да си припомня "Battletoads and Double Dragon: The Ultimate Team". Детето в мен оживя, макар и за малко. Освен това едва наскоро успях да завърша играта за първи път - третото ниво беше трън в задника ми години наред. Така чувството от победата стана една идея по-сладко.

  Уви, не мога да поставя оценка, тъй като нямам въможност да опитам основния режим - мултиплейъра. Той изглежда прекрасно. Комбинацията от земноводно и каратист, които компенсират взаимните си слабости, звучи като мечта. Може би някой ден и това ще се пробва. Кой знае.

  Без съмнение чувствата ми към продукта не са се променили. Обичам "Battletoads and Double Dragon". Това няма да се промени никога. Дано някои от активните създатели на игри да проумеят, че още има хляб в beat 'em up-ите. Казвам го, защото в момента ме сърбят ръцете за още от същото... 

 

Размисли относно първите два сезона на "The Mandalorian"

  

 
  Неписано правило е, че най-готини в света на "Междузвездни войни" са създанията, владеещи Силата: без значение дали са поели по пътя на светлината или на мрака. Техният живот не е лек и основното оръжие, с което следва да се защитават или да нападат, е светлинният меч. От малък (или малка) всеки, който е запленен от творческия магнум опус на Джордж Лукас, иска да притежава такъв предмет и да се облича в роби, да отваря врати с движение на ръката си и т.н. Вероятно повечето от читателите ще припознаят себе си в това описание.

  Въпреки това има една необорима, жестока истина - владеещите Силата и идващите с нея предимства се броят на пръсти. Ето защо от "Дисни" нямат достатъчно материал за създаването на нови филми или сериали. Да, Юън Макгрегър ще се въплъти още веднъж в ролята на Оби-Уан Кеноби, но това е по-скоро доказателство за невъзможността приемниците на Уолт Дисни да създадат нещо свое. Или поне така мислехме. 

  Оказва се, че "Дисни" могат да предоставят качествено забавление с марката "Star Wars". За целта са наети Джон Фавро (режисьор на първите два филма за "Железния човек") и Дейвид Филони (изпълнителен продуцент, участвал в редица предишни проекти на "Lucasfilm", вкл. сериала "Clone Wars"). Кейтлин Кенеди, която е особено недолюбвана от феновете, също заема продуцентски стол, a Лудвиг Гьорансон влиза в ролята на композитор.

  Към днешна дата (когато този текст бъде публикуван) сериалът се състои от два сезона или общо 16 епизода. Интересно е да се отбележи, че докато сценарият е дело почти ексклузивно на Фавро, режисьорският пост доволно често се дава на други лица, на пръв поглед несвързани с "Междузвездни войни". Бих откроил Брайс Далас Хауърд и Тайка Уайтити. Хауърд е известна с актьорски талант, докато Уайтити е тясно обвързан с филмите на "Марвъл" за Тор през последните години, основно като режисьор или сценарист.

  До тук на човек вероятно би му се завило свят от тази информация. Тези, които внимават, вероятно биха стигнали сами до донякъде логичното заключение, че куп известни имена, наети на договор за известно време, няма как да събудят колоса "Star Wars" от съня му. Оказва се, че могат.

  Действието се развива няколко години след Епизод VI. Ситите, представлявани от Дарт Сидиъс и Дарт Вейдър, губят животите и властта си. С тях рухва и наследникът на Републиката - Империята. На пръв поглед, Бунтът остава без опозиция, която да попречи на борилите се с години за свобода да издигнат Новата Република. Както обаче неведнъж сме виждали, галактиката е необятна и осигуряването на мира често се замества от тирания в регионален мащаб.

  В този свят, който е все по-несигурен и опасен, живее Мандалорианеца - ловец на глави, който преживява от предаването на живи мишени или от тяхното елиминиране. Когато обаче попада на малко създание, произлизащо от расата на учителя Йода, иначе недоверчивият наемник ще стане готов да престъпи дори собствените си правила, за да осигури безопасността на "пратката". 

  Не мисля, че досега този времеви период е разглеждан толкова детайлно. Повече от интересно е да се види как периферните светове са принудени да се борят за трохите, оставени от големия конфликт между Империята и последователите на сенатор Лея Органа. Всеки прецаква ближния си, убийствата за кредити са общо взето норма посред бял ден, а на всичкото отгоре самата природа таи мъст към дръзналите да я колонизират.

  Мандо, както често е наричан ловецът на глави, е опитен и добре екипиран. Той следва религиозно кредото на своя народ и слуша висшестоящите. Не е контактен с външни лица, освен ако не се налага. Гласът му е груб и монотонен. Единственото, което е важно за него, е изпълнението на мисията и получаването на поредната порция кредити. Зад впечатляващите шлем и броня се крие избухналият в последно време откъм популярност Педро Паскал, който не би могъл да бъде изместен от никой друг в това свое превъплъщение.

  Другите актьори са не по-малко кадърни. Специално уважение трябва да се отдаде на кукловодите, които превръщат бебе Йода в живо детенце. Мъникът вероятно е допринесъл най-много за манията по сериала, като с него вероятно може да се сравнява единствено Мандалорианеца, самият главен герой. Зеленото пеленаче плаче, гушка новия си приятел и съвсем не нарочно му къса и без това постоянно обтегнатите нерви. За тези му дела, можем единствено да го обикнем.

  Карл Уедърс, Джанкарло Еспозито и Темуера Морисън са само няколко от актьорите, които впечатляват в това приключение с марка "Star Wars". Ник Нолти, Вернер Херцог и Бил Бър правят малки, но запомнящи се роли. Общо взето, не мога да си помисля за персонаж, който изглежда не на място в продукцията. 

  Структурата на епизодите е сравнително проста. Мандо получава задача от началник, опитва се да я изпълни, но по пътя попада на затруднения, с които трябва да се справи и да оцелее. За щастие, зад него стоят немалко съюзници със значителни умения. Уви, поради произхода си и баснословната стойност на материала, от който се прави бронята му, той също така е и мишена за мнозина врагове - нови и стари. 

  Както може да се очаква от един наемник, Мандалорианеца ще посети много различни планети. Всяка от тях изглежда красиво или депресиращо, според тона, който създателите на сериала се опитват да зададат. Тези светове имат уникални растителност и животински видове. Що се отнася до извънземните форми на живот, които следва да формират цивилизовани общества, ще си припомните познати видове. За баланс има акцент и върху по-игнорирани такива. 

  Композиторът заслужава специални поздрави. От една страна, музиката отлично успява да изгради представата за безсилие, потисничество и сивота. Редки са моментите, в които от музикалния фон разбираме за "геройски триумф", защото в този сериал героите общо взето липсват. Гьорансон може да се гордее и с това, че успешно е излязъл от сянката на легендата с голямо "Л" в бранша - Джон Уилямс. Композициите на шведа ще оставят името му във вечността и той не ще бъде запомнен като прост последовател или имитатор на Уилямс (който инвестира години труд в "Междузведни войни").

  Друго нещо, което прави "The Mandalorian" свеж, е липсата на традиционен злодей. Да, Моф Гидиън е описан като класически проводник на негативни идеи и принципи, но репликите са толкова добри, че до ден днешен преглеждам монолога на Клиента от самото начало на първи сезон. Всеки има някакви свои виждания, с които е склонен да прави компромиси при екстремни обстоятелства. Днешните съюзници могат да се окажат от другата страна на барикадата на следващия ден. Лидери, които изглеждат непоклатими на трона си, могат изневиделица да останат без нищо. Най-лоялните, "добрите" могат да се превърнат в чудовища заради един инцидент. Филони и Фавро демонстрират повече от успешно, че няма такова нещо като правилна кауза. Ето защо Мандалорианеца е в центъра на всичко и затова можем да се поставим на негово място.

  Третият сезон вече е обявен и честно казано, нямам търпение. Казвам това като човек, който изобщо не се захласва по сериали. Освен нов брой епизоди, в които пак ще проследим отблизо патилата на Мандо, в близкото бъдеще ще бъдем ощастливени и от подобни проекти за Боба Фет ("The Book of Boba Fett", с премиера през декември т.г.) и Асока Тано (засега, неизвестно точно кога ще излезе).

  Нямам отговора на въпроса дали огромната дойна крава, наречена "Междузвездни войни", ще бъде спасена от формата "на час по лъжичка", но ако трябва да съдим по "The Mandalorian" е поставено повече от успешно начало. Дано само "Дисни" да не се самозабравят и да пуснат лимитирана поредица за всичко живо, включително R2-D2. Но, както ни пя преди време един млад канадски изпълнител, "никога не казвай никога".

The Hobbit: The Prelude to The Lord of the Rings

 

  В началото на 21-ви век светът се тресеше от една нова мания. Писателят Джон Толкин получи нова армия от последователи, след като новозеландският режисьор Питър Джаксън превърна книжната поредица "Властелина на пръстените" в култова филмова трилогия. Родината на дългокосия дундьо изведнъж се трансформира в предпочитана дестинация за туристи. Както беше модерно по онова време, не закъсняха и игровите адаптации. 

 

  Вероятно мнозина не знаят, че всъщност правата върху творбите на Толкин се разделят на две. Vivendi Universal Games получават зелена светлина да създават игри на основата на книгите, докато Electronic Arts се заемат с адаптациите на джаксъновите филми. "Двете кули" и "Завръщането на краля" се помнят от поколенията като страхотни игри, позволяващи си малки залитания от материала, на който се базират. Vivendi все пак оскубват златната кокошка, защото играта по "Задругата на пръстена" е именно тяхна. 

 

  Леко встрани от шума, сякаш погребан от времето, стои "Хобитът" - детски разказ за Билбо Бегинс, който против волята си става приключенец и се забърква в редица запомнящи се събития. Опитът на Холивуд да пробута трилогия по тази история, разтеглена изкуствено в три части и с прекалено много компютърна намеса, доведе до по-скоро хладно посрещане от публика и критици. Вследствие от това, така и не получихме нови, вълнуващи игри във вселената, подобни на тези, разработени от ЕА в може би най-силните им години. И все пак, през 2003 г. Sierra Entertainment правят своя удар с "The Hobbit: The Prelude to The Lord of the Rings". 

 

  Играта представлява интересна смеска между платформър и hack & slash, като към този буламач се добавят и няколко стелт нива, за вкус. Целта е да се проследи максимално точно разказаното в книгата, тъй като по това време филми по темата е имало само в главата на разни хора с прекалено много свободно време. 

 

  По-младите читатели вероятно свързват Билбо Бегинс чисто визуално само с британския актьор Мартин Фрийман. Тук дребосъкът изглежда малко по-различно: с червеникава коса, сини очи и пискливо гласче. Въпреки тези си черти, Билбо с радост става част от задругата на Торин - законния владетел на кралството на джуджетата, завзето от злия дракон Смауг. До вчера запознат само с яденето, излежаването и пушенето на лула, изведнъж хобитът трябва да се докаже като изкусен крадец, който да заслужи своя дял от безбройните богатства на джуджешкото имане. Неговото дълго пътешествие ще започне от родното Графство и ще премине през земите на горските елфи, прокълнатата гора Миркууд, Езерния град, както и много други. 

 

  Светът на играта може да се опише като полуотворен. Основните задачи са ясно обозначени и няма начин човек да кривне от правия път. В същото време непосредствената околност, в която се намирате, е пълна с най-различни благинки, някои от които са достъпни само ако Билбо се понапъне малко повече и се изгуби нарочно. Страничните куестове нямат никаква уникална полза, освен по-задоволителната статистика на края на нивото. 

 

  Нарочно споменах думата куест. Вероятно Vivendi са замисляли "Хобита" като такъв тип игра в началните си планове. Интерфейсът изглежда странно познат. Например,в горната лява част на екрана може да се открие линийка за нивото, докато под нея ясно се разпознават кръгчетата, обозначаващи жизнените показатели на крадеца. Долу вляво се вижда избраното в дадения момент оръжие, плюс допълнителна линийка за мощта на ударите.Наличен е и богат избор от менюта, като играчът може да разглежда достъпните използваеми предмети или да изнамери активните задачи (главни или второстепенни). 

 

  Подобно на всеки дребен престъпник, Билбо може да се докопа до различни ценности, за лична употреба. Основната валута са сребърните пенита, с помощта на които могат да се закупуват провизии след края на нивата. Близки до сърцето на Бегинс са и т.нар. courage points - диаманти или рубини, които правят нашия човек по-мощен. Определен брой от тях увеличават общата кръв на Билбо, макар че тази екстра е достъпна и срещу определен брой пари. Споменатите награди се намират по платформи, изпадат от врагове или се крият в няколко вида ковчежета. 

 

  Уви, такива неща не се получават безплатно. Експедицията на джуджетата има много врагове, сред които са гоблини, вълци, паяци, дори някои хора. Често външният вид е измамен, защото рижкото, който контролираме, не се изправя срещу противниците по долни гащи. На негово разположение са три оръжия: вярната тояга, мечът, както и определен брой камъни. 

 

  С пръчката си Билбо умее да скача по-надалеч, а може и да разпръсва опозицията. Мечът е причинител на големите щети, но радиусът му на действие е по-ограничен. С камъните се правят поразии от разстояние, но хвърляйте едно око на техния брой. 

 

  За известно разнообразие са вкарани свитъци (добавящи нови комбота) и временни подобрения (огнени или ледени камъни, за повече поражения). По едно време се появява и всеизвестният пръстен, с който преспокойно можете да пропускате битките, защото (почти) всички ще ви изгубят от поглед. 

 

  Нещото, с което играта се отличава от конкуренцията, е системата за отвари. Достъпни са няколко вида напитки с различни ефекти. Отварата за здраве възстановява определен брой кръгчета. Противоотровата спасява хобита от бавна и мъчителна смърт. Waters of vigour представлява комбинация между предишните две, защото закрепва Билбо и елиминира всякакви отравяния, но в същото време го прави неуязвим за кратко. Тези помощни средства се намират главно в ковчежета. 

 

  Якото на инвентара е, че камъните и отварите се носят на специално място - в чанта и уникално ковчеже, които могат да увеличат своя капацитет след определена инвестиция. Когато бъде отровен, малчото с космати краци не може да се оправи с един бутон. Вместо това трябва да изберете менюто с предметите и да "изпиете" правилната отвара. Намирам това решение за крачка към реализма, доколкото такова нещо е възможно в игра с дракони и елфи. 

 

  Ковчежетата се отварят с разнообразни мини-игри, които, за съжаление, са времево ограничени. По този начин имате стимул да опразните всичко, а и някой път има тежки последици ако не надвиете защитния механизъм навреме. За щастие на тези с по-лоши рефлекси, можете да използвате предмет на име скелетен ключ, чиято функция е моментално да отвори всяко ковчеже, обезвреждайки евентуален капан. 

 

  Впрочем, това е една от игрите с най-разнообразни начини за смърт/провал. Могат да ви хванат докато се промъквате, да се удавите, да си счупите главата след падане от високо. Спомням си с умиление за "Fahrenheit", където всеки фатален завършек идваше със съпътстващо филмче. В "Хобита" ковчежетата отравят. 

 

  Пъзелите са приятно ненатоварващи. Няма момент, в който да се чудите как да разрешите поредната главоблъсканица. Дори нивото в Еребор, където се занимавате само с неразрешени загадки, не ме затрудни прекалено. Това не е изненадващо, при положение, че играта се цели към детска аудитория. 

 

  Сега ще се опитам да анализирам кое ми хареса. В по-голямата си част, нивата са впечатляващи. Графството до днес буди детската носталгия в мен със своя мащаб, усещане за невинност и липсата на всякакво насилие. Кратката среща със Смауг не може да се забрави. И до днес забелязването на хобита от страна на дракона, което води до фатален край, довежда у мен притеснителна реакция. Както трябва да бъде! 

 

  Платформите сякаш са позиционирани все на правилните места и въпросът "ама как да стигна дотам" често ще се прокрадва в мислите на играча. Инвентарът и начинът му на употреба също са добре замислени. Да, добавянето на нови кръгчета не прави Билбо кой знае колко по-як, но възможността за носене на повече отвари и камъни определено улеснява положението. 

 

  Комботата разнообразяват битките, доколкото това е възможно. Допадна ми как в доста от нивата джуджетата, както и Гандалф, са наоколо и може да се говори с тях. Изобщо не може да се прави сравнение с колоси на диалога като "Mass Effect" например, но коментарите на всяко едно джудже според ситуацията определено помагат за потапянето в света на Толкин. Гандалф по-скоро нарежда и се кара, но това се прави в образ, така че няма повод за оплакване. 

 

  Музиката е изключително запомняща се, като цели трима композитори са взели участие в изработването на саундтрака към "Хобита". Всяко ниво звучи както трябва: бойната музика е напрягаща, в Миркууд сякаш дърветата шепнат. Сред озвучителите могат да се отличат някои от най-опитните актьори в бранша: Дженифър Хейл и Том Кейн са два от гласовете, които не можах да сбъркам. Вероятно след старателно търсене ще се открият още много геймърски легенди на озвучaването. За съжаление, не можах да чуя Ноулън Норт. 

 

  Графиката е приятна за окото до ден днешен. Анимациите са достатъчно плавни. Главното меню е класика. 

 

  Трябва да се отдаде дължимото на разработчиците за това, че са са опитали да направят играта максимално разнообразна. Балансира се между платформинг, битки, пъзели и стелт. Всичко това се случва в доволно продължителни нива, с немалко тайни и капани. Наличието на всякакви видове врагове също помага да не ни доскучае. 

 

  Колкото и суперлативи да изсипя, истината е, че в много сфери има какво да се желае. Стелт нивата са кошмар, поне по мое мнение. Най-много се затрудних с троловете. Имах усещането, че на тези създания е даден едва ли не божествен изкуствен интелект, който забелязва тоягата на Билбо зад камък на разстояние около километър. Наистина не можах да разбера поне в половината от случаите как ме разкриха, но това е положението. 

 

  Следвашите нива от този тип са по-леки, но посещението при елфите е като шамар по лицето. Въпреки че се предполага, че тези висши форми на живот усещат присъствието на хобита (дори при наличието на пръстена), можех да се разхождам между тях необезпокояван. Ни вест, ни кост от интелекта на троловете... 

 

  Макар че по-горе похвалих нивото в Еребор, като цяло не съм привърженик на джитки, в които само се разрешават пъзели. Има специален жанр игри за привърженици на такива преживявания. Продължителността на нивото ми се стори прекалена, а наличието на редки битки ги превърна в досадно препятствия преди следващия (неизбежен) пъзел. 

 

  Друго място, където са прекалили, е Миркууд. В този случай пък може да се говори за другата крайност - прекалено много битки, а бих казал и босове. Акълът на обикновените противници е доста прост. Поради тази причина, хората зад играта са преценили, че е добра идея да компенсират с количество. При тези условия, Бегинс се трансформира от плах, промъкващ се крадец, в изтребител на флора и фауна. На теория звучи готино, но не отива на образа от книгата. Да се чуди човек как са одобрили такова нещо наследниците на Толкин. 

 

  Самите битки са по-скоро разочарование. Помпането на левия бутон на мишката води до отлични резултати, докато блокирането става изцяло на случаен принцип. Един удар се стоварва върху тиквата на Билбо, друг магически бива спрян от неговата сопа. Комботата са малко повече от красиви анимации. Не ми направи впечатление да съм станал (кой знае колко) по-смъртоносен заради тях. 

 

  Движението по платформите също е нож с две остриета. В повечето случаи, те са поставени така, че ентусиастът по овчарски скок от Графството да се приземи на безопасно разстояние от поредната пропаст. Друг път обаче, уж успешното приземяване кара хобита да се изплъзне и да се пребие. Дори не споменавам за всичките пъти, в които паднах, вместо да се захвана за ръба на скала и да се изкача. 

 

  Камерата е ужасна и в много случаи ще се пречка. Щом висите на някоя издатина и трябва да скочите към позиция, която не виждате, то можете да се подготвите за 50% смъртност при неизяснени обстоятелства. В нивото за гоблините някой гений е решил, че фиксирането на камерата в определен ъгъл ще е особено полезно при изкачването на движещи се платформи. Умрях прекалено много пъти заради това колебливо решение. 

 

  В обобщение, нито един от основните съставни елементи на играта не работи съвсем правилно. Скачането по платформи е със съмнителен успех (въпреки уменията на играча). Битките са безмилостно опростени. Стелт нивата са разочарование. Пъзелите са разпределени неравномерно. Позитивните неща, които изброих малко по-рано, спасяват играта от по-жестока оценка. Носталгията ми от ранното детство съши натежава. Реално погледнато обаче, играта "просто работи", както би казал големият човек от Bethesda, Тод Хауърд. По тази причина, "Хобитът" получава оценка "Среден 3". Иначе казано, според оценителната система в настоящия блог: 5/10.

 

 

 

 

Whiplash

  

   "Whiplash (от английски език - камшичен удар)" e драматичен филм от 2014 г. Трябва да призная, че той от доста време беше в списъка ми с неща за гледане. Отлагах поради това, че основният мотив в проекта е музиката. 

  Други модерни адаптации по тази тема, като филмите за Фреди Меркюри и Елтън Джон ("Бохемска рапсодия" и "Рокетмен"), ме разочароваха. Те болезнено се фокусираха върху проблемните лични животи на големите звезди, оставяйки техния талант, тяхното изкуство, на втори план. Според мен - абсолютно незаслужено. 

  Тук разглежданата лента се опитва да направи нещо съвсем различно. На преден план е обикновеният човек. Той не живее в палати и няма милиони фенове. Въпреки това, той има нещо общо със своите успели кумири в музикалната индустрия: мечтата да му поникнат криле; да се издигне над безмисленото, сиво ежедневие и да се превърне в това, което винаги е искал да бъде.

  Андрю Ниймън (основното действащо лице в "Камшичен удар") ще се възвиси чрез барабаните. За него палката се усеща като продължение на ръката. Още от най-ранна детска възраст младежът се е запознал основно с този инструмент, на теория и практика. Андрю е щастлив тогава, когато свири.

  Напълно логичен е неговият избор да се насочи към музикално образование. Както често става обаче, пътят към това, което търсим, е осеян с редица препятствия. Големият препъникамък, иначе казано антагонист, на Андрю в неговата история, ще се окаже неговият диригент в студийния ансамбъл на консерватория "Шейфър" - Терънс Флечър.

  Именно взаимодействията (вербални и други) между Ниймън и Флечър са основната движеща сила зад експеримента, наречен "Whiplash". Има други герои в историята, но техните роли са с изцяло поддържащ характер. За някои филмови начинания подобен риск би бил неоправдан и опропастяващ, но в случая всичко изглежда истинско. По-новите зрители, за които това ще е първо гледане, може би ще останат шокирани от определени сцени. 

  Сценарият е базиран на реални събития. Двигателят на "Камшичен удар" - Деймиън Шазел (режисьор и сценарист), лично е изпитал какво е да си под ръководството на диригент, който преминава всякакви граници. Това се случва по време на пребиваването му в училище "Принстън". Преди да реализира пълнометражния хит, който разглеждаме в момента, Шазел изразява натрупания си гняв в кратък филм, едва година по-рано.

  Искреността и неподправеният реализъм на диалозите биха били напълно кухи без подходящите актьори, които да им придадат съдържание. Хората, отговорни за кастинга, заслужават аплодисменти. Към филма са привлечени установени имена като Майлс Телър, Джей Кей Симънс, Мелиса Беноаст и Пол Райзър. 

  Конкретно първите двама изнасят такова представление, че бих им дал Оскар веднага. Очевидни са огромните усилия, положени от Телър и Симънс, за да влязат в своите превъплъщения. Документирани са физически травми и при двамата по време на снимките - често неизбежен риск, идващ с актьорската професия.

  Oстаналият актьорски състав също си свършва работата отлично. Никой не преиграва. Напротив - вероятно напълно целенасочено, останалите лица в показания ни социум са като машини, смазани от нестихващите удари на живота - апатични, сякаш очакващи с нетърпение вечния покой. 

  Действието се развива в няколко локации, но всички те са използвани точно като повечето хора: не изпъкват с нищо. Дори Ню Йорк е някак мълчалив, мрачен. Хората вървят по всекидневните си задачи, но без желание и по навик. 

  Състезанията, в които взима участие ансамбълът на Флечър, са лишени от всякакви (предварителни) чувства като ентусиазъм или нервност. Нещо се върши с цел признание. След това цикълът започва отначало, независимо от резултата. Репетициите - перфектното изпълнение - различават професионалния от начинаещия музикант. Желанието да не бъдеш приравнен с тълпата създава пламък, който по необичаен начин сближава иначе абсолютно различните Флечър и Ниймън.

  Времето не е фактор в живота на стремящите се към безсмъртие. Всекидневният труд, с всичките придружаващи го лишения, води до изграждането на още едно стъпало към влизането в историята. Както можете да се досетите, изкушението е голямо за мнозина, но шепа хора надскачат собственото си "аз" до степен, че наистина да успеят.

  Композиторът Джъстин Хъруиц е на висота, избирайки много специфичен и американски жанр музика - джаз. Когато се свири, музиката е на най-високо ниво. Ще спомена само Whiplash на Ханк Ливай, защото филмът е кръстен именно на тази негова творба.

  Интересно е да се отбележи, че немалка част от екранното време се отдава на истински музиканти. Режисьорът, като запознат отблизо с музикалния свят, е вкарал някои малки детайли, свързани с ежедневната рутина на изпълнителите. Никога не е късно човек да научи нещо ново.

  Социалният коментар, който е типичен за повечето големи холивудски продукции, присъства и тук. Нагледно са илюстрирани редица конфликти, известни на всекиго: популярност - непопулярност; талант - усилен труд; младо поколение - старо поколение; личен живот - професионален живот. В общи линии "Камшичен удар" надскача границите на музикалното и засяга доста сериозно човешкото. Това е едно от онези изживявания, след които се появяват повече въпроси, отколкото отговори. Наистина приятно усещане.

  "Whiplash" е изключително грабващ окото. Епипът по заснемането му е свършил феноменална работа, която трудно може да намери свой аналог. Камерата е на перфектна позиция, когато някой трябва да покаже емоция. Физическите дейности, които са ключови за действието, също за "увековечени" подобаващо. Всеки удар по барабаните отеква в съзнанието, оставя следа. Никой важен детайл няма да убегне от окото на бдителния зрител.

  Има ли нещо, което не ми хареса? Стандартната продължителност на филма в случая е негативна черта. Тайно ми се иска Шазел да беше сътворил шедьовър с по-голям мащаб и съответно по-голяма дълготрайност. За щастие или не, подобна чест се пада само на легенди с години опит в бизнеса като Мартин Скорсезе, например. Неговият бурен разказ за Франк "Ирландеца" Шийран показа, че зрителят може да бъде прикован пред екрана образно казано от днес до утре, стига зад гледаното да стоят професионалисти.

  Освен това, показаното, а защо не и изказаното, реално не е нищо ново. Красотата на "Камшичен удар" е в свежия поглед към тези иначе доста предъвкани теми. Благодарение на сценария и актьорите те оживяват пред нас.

  Направи ми впечатление и доста честото използване на обиди и псувни. Това надали ще накара българина, който е ветеран в "хранилката", да смени канала, но определено ще доведе до някои негативни последици. 

  От една страна ще отпадне детската аудитория. Това е много жалко, тъй като един от основните индиректни съвети на филма е да следваме мечтите си. Музиката е благородно поприще и ако "Камшичен удар" беше измислен по друг начин, вероятно щеше да мотивира много деца да се захванат с някой музикален инструмент.

  От друга гледна точка се забелязва наличието на много псувни срещу етнически групи и сексуално различните. Това е доста "разюздано" дори за американската публика, която толкова се кълне в правото си на свободно изразяване. Понеже в днешно време всеки се засяга и се обособяват все по-нови групи "определящи се като...", по-младите поколения неизбежно ще се почувстват атакувани. Отново, подобни напредничави идеологии са далечни за Бай Ганьо, но в САЩ могат да доведат до негативни публикации и дори забраняването на филма на места.

  Като цяло "Whiplash" показва най-доброто от американския идеал: успех с цената на всичко. Макар да не е стар по стандартите на моите съвременници, той всъщност ни връща към едно по-добро време, когато а) зад всеки проект има послание; б) не се правят поредици с десетки филми за голямата аудитория; и в) не са необходими компютърни ефекти, за да се радваме на това, което виждаме пред себе си. През второто десетилетие на двадесет и първи век подобни "приключения" са на изчезване.

  Успехите на "Камшичен удар" са в две направления. Той постигна своята комерсиална цел - грабна три Оскара, възвърна инвестициите с нелоша печалба на бокс офиса и влезе в сърцата на критиците. По-важното постижение на лентата обаче се състои в това, че ние ще я запомним и че няма да очакваме лишено от смисъл продължение, което ще съсипе всичко. В крайна сметка, нима геният на американското кино не се крие именно в това?

Оценка: 9/10