Max Payne Ревю

 
  Когато един геймър понатрупа опит, игрите започват да изглеждат общо взето еднакви, с малки различия помежду си. Затова искрено ценим всеки момент, в който някое заглавие ни изненада приятно. Аз бях шашнат от изживяването, наречено Max Payne.
  Истината е, че отдавна проявявам интерес към първите приключения на нюйюркското ченге. За съжаление, по чисто технически причини не можах да им се насладя прекалено дълго време. Играта се инсталираше успешно, но отказваше да тръгне. На по-късен етап в борбата си с тази проблематичност успях да подкарам джитката, но, уви, последва нова спънка. Звукът не беше наред: това, което би трябвало да звучи като летящ патрон, достигаше до ушите ми като пращене. Музиката изобщо отказваше да се появи.
  Слава Богу, Интернет предлага решение за кажи-речи всяко препятствие пред геймърите в днешно време. Оказа се, че с определен фикс за звука ще мога да се насладя максимално на касапницата "Макс Пейн". Просто нямаше как без звук - като човек, превъртял The Fall of Max Payne няколко пъти, бях наясно, че монолозите на депресирания служител на реда и мрачната музика са задължителни.
  Кой всъщност е Макс Пейн? Един обикновен полицай, който изживява американската мечта. Семеен, току-що е станал баща на красиво момиченце. Какво повече му трябва на човек? За съжаление един ден след работа Макс намира вкъщи и жена си, и детенцето си мъртви, а на стената има някакъв странен, непознат символ. Болката (сигурно затова са му лепнали тази фамилия) кара иначе жизнелюбивата кука да тръгне да отмъщава. Звучи клиширано, но спокойно - имате моето уверение, че в дупката на заека се крият прекалено много мръсни тайни, които Пейн ще разкрива постепенно.
  Иначе историята се разказва по два начина: чрез красиви комикси, които могат да се преглеждат на по-късен етап или да се пропускат изцяло, както и с монолозите на Макс, който има доста да каже, стига на играча да му се слуша. В повечето случаи тази прогресия се случва, като униформеният забележи даден предмет, с който може да взаимодейства. Голям удивителен знак показва кога това е възможно. Пейн може да си играе с телевизори, да отваря шкафчета (където има различни помощни материали), да дърпа ръчки и др.
  Графично можем да сме доволни. Като играч, свикнал с визията на протагониста от втората част, установих с изненада, че това всъщност не е Макс Пейн от втората част (актьорите, на които прилича моделът, са различни за двете игри). Героят е някак по-млад, втален, може би и наивен.
  Всичко, което се движи, го прави достатъчно убедително. Експлозиите и осветлението са приятни за окото. Физиката е много добре изградена. Сякаш не действа в измислен свят, а в нашия. Лицата на всички персонажи са достатъчно детайлни.
  Въпреки тези хвалби, пейзажите, които се виждат в далечината, са с нискокачествени текстури. Преобладават тъмните цветове. Всъщност беше такава тъмница, че неколкократно се принудих да намаля brightness-а, защото просто не можех да видя какво има пред мен.
  Музикалното оформление е за оценка 10 от 10. Независимо дали слушате парчето в менюто или нещо по време на игра, ще се влюбите веднага в този саундтрак. Разбира се, за да пасне на историята, общият тон е изключително мрачен, което работи в полза на атмосферата.
  Звуците и озвучението са много качествени. Оръжията са автентични, вратите се отварят с типичното скърцане и т.н. Враговете стенат болезнено реалистично, когато падат в предсмъртна агония. Всеки озвучен типаж в това произведение на изкуството, пардон - видео-игра, сякаш е жив. Най-силно впечатление прави Макс. Неговият voice actor е някакъв пич, който  очевидно е прекалил с цигарките. Типичен мъжкар и екшън герой, но това е правилен избор според мен.
   Когото го е страх да върви по мъките с длъжностното лице без предварителна подготовка, да не се бои! В менюто е наличен туториал, който ще научи геймърите на основните дейности.
  Трудностите, които са налични, са с оригинални имена.
Fugitive е най-ниската трудност, на която превъртях играта. След това се отключиха останалите, без Dead on Arrival. При избиране на Hard-Boiled, стига да минете всички нива усшешно, ще можете да пробвате и Dead on Arrival. New York Minute е само за абсолютните маници: има времеви лимит за всяка фаза от джитката.
  Геймплеят е перлата в короната. Именно той превръща Max Payne в шедьовър.
  Главният герой може да прави стандартните неща за екшън от трето лице - да скача, да кляка, да стреля. Но две неща го отличават от другите като него.
  Първо, той може да забавя времето, с което да си улесни живота или да го спаси на косъм. Това може да се направи по два начина - в движение или "на място". В първия случай полицаят скача в посока, избрана от играча, което му дава възможност хем да избегне противниковите куршуми, хем да напълни някого с олово. От статично положение сте една идея по-точни, защото отново противниците действат с леко закъснение (както и вие, разбира се).
  Второ, мрачните чувства на Пейн логично водят до лоши навици, изключвайки убийствата. За да оцелее, разследващият отмъстител потиска болката с почти неизчерпаем запас от болкоуспокояващи. Те се намират или в шкафове, или в удобни кутии по стените. На по-късен етап някои противници също ги изпускат след смъртта си.
  Как се води успешна война? С подходящ арсенал, разбира се. И в това отношение Max Payne не разочарова. Пушкалата се избират по няколко начина. Има опция с едно копче да извадите най-доброто оръжие, което притежавате в дадения момент. Иначе "инструментите" се делят така: melee, handgun, shotgun, automatic и throwable weapons. Например меле оръжията са бухалка и кози крак, с които може да се чупят определени кутии; Последен в арсенала на новородения психопат е снайпер, за който е предназначено цяло ниво и идва в комплект със задължителния zoom. Всички оръжия от един тип са наредени едно под друго. За да не се обърквате има и картинки, както и числата от 1 до 6, означаващи всяка група смъртоносни носители.
  Муниции се намират по няколко начина. Едно добро място за боеприпаси са микробусите на вразите, както и гореспоменатите кутии, които се чупят с лекота.
  За да не ви става скучно от постоянна стрелба, създателите на играта са вкарали малко разнообразие. Понякога трябва да извършите дадено действие за късичък период от време, което поощрява повече бягане и по-малко пуцане; друг път ще ви се наложи да решите пъзел, за да си откриете път. Но не се бойте, няма нищо, което да изисква сверяване в нета.
  Има две специални нива. Те са кошмари на Макс и нямат нищо общо с "run & gun" подхода. Цялата картина се клати. Коридорите, по които минавате, сякаш са безкрайни и някак неясни. Често влизате в лабиринт, от който трябва да намерите изход. Кривването от начертания път води до смърт и преиграване, така че внимавайте.
  Ако това не е достатъчно страшно, Пейн постоянно чува гласове - на умрялата си съпруга, на гангстери... Всички те говорят против него, което допълнително покачва напрежението. Тези нива, макар да са малко, са чудесно направени и поредното доказателство, че полицаят е човек на ръба на лудостта.
  Интерфейсът е простичък. В долния ляв ъгъл се намира фигура на Макс в цял ръст. Освен това е бяла, но става постепенно червена, според поетите поражения. До фигурата има малък пясъчен часовник. Той показва колко пъти можете да забавите времето. Часовникът се пълни с убийства, така че който е миротворец да не си пуска тази игра. В долния десен ъгъл се намира пълното наименование на избраното оръжие и броят на наличните патрони за него.
  Системата за save/load също не е сложна. Ако желаете да запазите играта, натискате F5. За зареждане на сейв, необходимият клавиш е F9.
  Като цяло няма нещо, което да не ми е харесало в Max Payne. По-скоро има няколко "странности", които леко разсейват от атмесферата.
  За съжаление, когато трябва да взаимодействате с предмет и се появи удивителен знак, трябва да сте на точно определена позиция, за да се задейства следващият комикс/монолог. Може да е дразнещо, когато сте до въпросния предмет, а не можете да продължите историята след четвъртото натискане на Use бутона.
  Босовете, макар и чудесни като замисъл, са мега нереалистични. Не мога да бъда убеден, че мъж с оскъдно облекло може да отнесе шест пълнителя от узи в гърдите и само леко да се заклати, сякаш нищо му няма. Нека дам пример - лошковецът в кораба отнесе много олово от автоматично оръжие и след като ми омръзна да се хабя го укротих... след още четири куршума от снайпер в рамото. Нещо с такъв калибър би свалило лос от веднъж, но приемам, че пичовете са по-издръжливи от многото изпита водка!
  Играта наказва отклоняване от "утъпкания път". Неведнъж ми се случи да скоча от покрив към доста близка платформа, само за да видя как Макс си пада на тиквата и умира. Така че оставете задачките да ви водят, иначе лошо се пише на Пейн. Никаква самоинициатива!
  Накрая смятам, че това е една от малкото игри, които са на крачка от революция (малко не й достига). След като изиграх Max Payne мога да заключа поне за себе си, че оригиналът бие The Fall of Max Payne с много. И това го пиша при положение, че съм огромен фен на двойката.
  Затова давам на Max Payne 9/10 с надеждата, че това не е броят на болкоуспокояващите, които нюйоркчанинът ще получи, защото така не му мърда свръхдозата. Ще изпадне в кома и пак ще трябва да му изживявам ужасява
щите сънища. Само от мисълта за това ме побиват тръпки!
 
 
 

 

The Pink Panther: Pinkadelic Pursuit Ревю

 
  Étranges Libellules е компания, която е допринесла за това детството ми да е жестоко. Техни творения са игрите от поредицата Asterix & Obelix XXL, които обожавам. Но не всичко, което французите са създали, е цвете за мирисане. И по-важно: не всяко нещо, което човек е харесвал през детството си, е толкова стойностно, колкото го помни.
  През 2002 г. компанията с непроизносимо име (което на български се превежда "Странни водни кончета") изкара на пазара играта, която ми беше позната просто като "оная джитка, където главен герой е Розовата Пантера". Подходих към продукта с много високи очаквания, защото израснах с животинката и приключенията й, показани в един куп анимационни филмчета. До ден днешен помня и емблематичната музичка от детското.
  Уви, порасне ли човек, негативите на всичко изпъкват особено болезнено, в резултат на което към днешна дата не бих препоръчал Pinkadelic Pursuit дори на най-големия си враг. Нищо чудно, че "кончетата" са затворили врати преди четири години...
  Първото нещо, което се набива  на очи, е графиката. Грозновата е. И макар това да може да се преглътне (все пак става въпрос за видео-игра отпреди 14 г.), то всякакъв шанс за прошка е опропастен от отвратителните (когато ги има) текстури по всичко, което не е Пинко, враговете му и определени важни предмети. Живи и неживи обекти, които са част от околната среда, са максимално нискодетайлни, което дразни окото. Затова пък анимациите и ефектите са на задоволително ниво, така че от мен да мине. Розовата пантера се кърши в танц като не се направлява от играча.
  Звука... мога да го опиша като противоречив. Всякакви звукови ефекти, които докосват слуха, са налични - при скок, атака или ако протагонистът е наранен. Както може да се очаква, звуците имат леко анимационно чувство, което радва. От друга страна, музика изобщо липсва!  
  Първоначално видях, че тя е изключена в менюто и си помислих, че ме очаква нещо приятно за слушане, но не - музика няма. Огромно разочарование, да не говоря за изгубения потенциал.
  Щом като не сме останали особено доволни от графика и звук, то остават две неща, които могат да спасят положението: историята и графиката. Получила се е манджа с грозде.
  Историята е минимална. Когато пуснете играта се озовавате на територията на някакъв имот, който представлява четириетажна къща с терариум, мазе, галерия с картини и таван. Първото нещо, което ще забележите, са табели в розово с въпросителен знак. Доближете се до тях и ще се появи балонче с неизвестна пантера, облечена като английски колонизатор. Покрай няколко начални табелки, които са за навлизане в основните механики на играта, става ясно, че това е чичото на нашия любим герой. Той е голям пътешественик и е решил да остави имота си на Пинко, като отбелязва, че на тавана има съкровище за него. То е в сандък, заключен с мнооого ключалки. За да се сдобие с гореспоменатото имане, Розовата пантера ще трябва да мине 12 нива, от които да се сдобие с 12 ключа. Едва тогава сандъкът ще може да се отвори
  Само аз ли не останах впечатлен? Да, правилно разбрахте - бъхтенето през толкова много нива е с цел отварянето на едно ковчеже. Не особено интригуващо.
  Нивата се задействат когато се застане до или пред врата в къщата; тогава се появява балонче, което показва къде се развива действието (например на кораб), колко ключа се изискват, за да се играе нивото и последното време, което играчът е постигнал (ако вече е завършил нивото поне веднъж). Имайте предвид, че само първите няколко нива са достъпни с един ключ!
  Местата, които ще посетите, са най-различни: строителна площадка, древен Египет, замъкът на Дракула. Ако не друго, има разнообразие на локациите. Действията, които могат да се извършват - също.
  Целта е да се вземе златният ключ. Без него не може да се напусне нивото. А нивата се делят на три типа.
  Първият тип е този на отвореното ниво. При него започвате в точка А и трябва да достигнете вратата за изхода, която не се отваря без съответния златен ключ. За съжаление пътят е препречен я от препятствия (прегради от всякакъв тип), я от същества, които отказват да ви пуснат, без да получат даден предмет. Той може да е всякакъв - храна, пари, яйце и докато не удовлетворите желанието на стоящата насреща личност, няма да направите и крачка напред. Например келнерът на кораба си мечтае тайно за пиле.
  Въпросните предмети се крадат от техните бдителни собственици (мафиот, неандерталец, чудовище). Моментът, в който грабнете предмета ще ви гонят до дупка. Сгащят ли ви, грабват собствеността си и я връщат откъдето сте я чопнали, т.е. не могат да се квалифицират като врагове, защото не нараняват Пинко. Ако обаче достигнете поръчителя с пратката му, гневните собственици се отказват от гонитбата. Винаги последният предмет, който трябва да се открадне, е златен ключ, а обикновено тази гоненица е най-напрегната. Готиното на тези нива е, че можете да движите главния герой където искате.
  Когато на пътя си откриете скала или просто дървена кутия, имате нужда от бомба. Вземете ли я, тя се задейства и имате 25 секунди, в които да дотичате до пречката и да я отстраните. Нещо, което разбрах едва след превъртането на играта е, че експлозивът може да се детонира, когато играчът иска.
  Вторият тип нива са нивата с кънките. При тези сегменти от играта акцентът пада върху скоростта: Пинко отново трябва да грабне ключа и пак има много пречки, но те трябва да се преодоляват при постоянно движение на скорост. Единствените достъпни действия са скок и клякане (второто ускорява кънкьора). Препятствията този път се движат, а има и появяващи се противници (на строителната площадка техниката е против вас, а работниците ви застават на пътя). Странното е, че когато бъде ударен от нещо, Пинко подскача така, че може да се озове на по-висока платформа. Това може да е фатално ако Розовата пантера почти е умряла, а на платформата я чака някой враг.
  Третите нива са бос битки. При тях се изправяте срещу само един противник в неговото леговище и трябва да го надвиете с акъл и бързина. Тук трудността е нулева и бих казал, че тези нива се минават най-безболезнено. Когато величественият враг бъде повален получавате не само златен ключ, но и допълнително сърце за здраве (максималният им брой е шест).
  Най-приятни ми бяха отворените нива. В тях човек наистина чувства, че е част от по-голям свят. Гонитбите карат кръвта да кипи и ме побиваха тръпки, когато собственикът на предмета беше на крачка зад мен. Когато завършите успешно дадено ниво, пред неговата врата се създава розово килимче с жълта звезда на него.
  В нивата се намират и обикновени противници. Те са мустакати човечета, динозаври, прилепи и др. Проблемът е, че изкуственият им интелект е на практика нулев. Програмирани са да обикалят един периметър (или да вървят към играча, ако Пинко е с кънки) и (почти изобщо) не атакуват. Ако сте достатъчно непохватни да ги докоснете, поемате поражения. Има и "застопорени" врази, които са част от околната среда и могат да наранят вас, но вие не можете да убиете тях (мафиоти в кофи).
  А как се справяме с обикновените лошковци? С въртене като пумпал, според "странните кончета". Пинко пердаши по този начин повечето опозиция, а ако ви омръзне да се въртите, можете и да скачате по главите им. Ефектът е един и същ.
  Ако искате да се придвижите по-бързо от една към друга част от нивото, можете да влезете в тръби или в печката на къщата и те удобно ще ви пренесат на друга, недостъпна иначе локация. Освен това няма как да се изгубите - разработчиците са напълнили нивата си с всякакви ориентири, които да ви подпомогнат във вашата задача - стрелки, табели и др.
  Между другото, докато е преследвана, Розовата пантера може да забави временно своя преследвач като се слее с околната среда. Това е една от по-забавните части от играта - с един бутон благонравият персонаж може да стане част от розова боя на стената, саксия с цветя или да се свие на геврек като спасителен пояс. Важно е да знаете, че това действие не отказва притежателя на крадената стока, а само го ядосва повече и понеже не можете да се криете вечно, в момента, в който излезете от прикритие, отново ще има някого по петите ви.
  Галерията с картините помещава някои произведения на изкуството, които пресъздават приключенията на Пинко, които чичото явно е решил да увековечи на стената си. Те са 12 на брой и струват между 200, 500, 1000 и 2000 монети. Във всяко ниво се събират монети за картините и сърца за възстановяване на жизнени точки.
  Интерфейсът е сравнително прост.
  В горния ляв ъгъл можете да видите здравето на Пинко (под формата на вече споменатите сърца) и неговата глава. В долния ляв ъгъл, ако не играете ниво в дадения момент, ще видите възможност да запазите играта с F2 и replay опция, ако сте до врата. Ако пък сте започнали някакво ниво виждате измерваните като с хронометър минути, секунди и стотни, за които минавате поредното предизвикателство. В горния десен ъгъл са монетите. Докато оглеждате имота, в долния десен ъгъл можете да намерите броя притежавани ключове и изображение на къщата. Първоначално тя е синя, но прогресът я преобразява в розово.
  Преди всяко ниво играчът е посрещнат от рисунка на пейзажа, а после получава екран с инструкции какво да направи, за да се прибере вкъщи с поредния златен ключ. След ниво можете да видите екран, който показва дали играчът бие; вляво е изобразено времето, което трябва да се подобри (но не задължително), а вдясно е времето на играча. Според резултата получавате хумористична картинка, на която Пинко или противникът му триумфира на подиума. За съжаление само веднъж успях да надвия компютъра в неговата игра и мога да заявя, че няма никакъв стимул това да се прави. Не получавате награда за усилията си.
  Финалът е тъп. Не само, че получавате единствената кътсцена изобщо, която е мега грозна, но на всичкото отгоре играта просто свършва, като отрязана. Казах си, че толкова ми стига. Повече няма да пипна тази игра.
  Като цяло имаме случай на няколко свежи идеи, опропастени от лоша реализация. Графиката едва крета, звукът се запомня повече с липсата на музика, отколкото с нещо друго. Геймплеят, макар и забавен за едно изиграване, е безкрайно повтаряем след петото ниво и изживяването си струва само заради босовете, които, както казах, не са предизвикателни. Няма достъпни тайни (освен картините) и стимули за преиграване (за да биеш времето на компа трябва да си мазохист, а монетките се появяват наново при всяко преиграване на ниво, така че картините дори не са трудни за отключване). Противниците са с интелект на кофа за смет. Трудно е да се умре, освен ако не изстреляте пантерата в някоя пропаст. Историята е пълнеж.
  Може би най-дразнещият проблем е този, че играта е платформър и страда от популярен за жанра проблем: ако не скочите точно в центъра на платформа, пропадате през нея. Не искам и да започвам да обяснявам колко дразнещо е да паднеш през платформа за трети път, докато междувременно те гони динозавър, който си иска яйцето. Много, много кофти проблем.
  Затова играта получава оценка 3/10. Заради фактора носталгия. Иначе бих я съдил дори по-критично.
 

 

Harry Potter and the Philosopher/Sorcerer's Stone Ревю

 
  Хари Потър. Това име води до много асоциации. За читателите това е един от най-вълнуващите литературни герои, създавани някога. Ако питате Джоан Роулинг какво мисли за "момчето, което оцеля", вероятно ще ви каже, че това е фиктивният персонаж, който й е осигурил частен самолет, необхватно имение в английската провинция и достатъчно пари, за да не работи до края на живота си. Други хора, като Даниел Радклиф, Рупърт Гринт и Ема Уотсън, могат да благодарят на момчето с белега, защото именно екранизацията по историята на нелекия му живот ги изстреля в небесата на вече леко съмнителното холивудско величие.
  Разбира се, Х.П. има и удоволствието да бъде търговска марка. Това означава няколко неща. Например, че някои български търговци могат безсрамно да лепват името му на своите фирми ("Хари Плотър" - подгответе ми чека, идвам!). А откакто настъпи 2001 г. ЕА Games придобиха правата да създават и издават видео игри за приключенията на очилатия магьосник. Дали Философският камък е достатъчно привлекателен, за да убеди мама/тати/чичо/леля да бръкнат в портфейла? По-скоро да.
  Когато си пуснете играта ще бъдете посрещнати от доста простичко меню, което ви дава възможност да проследите първата година на младия Хари в Хогуортс или да пробвате режима Куидич. За всяко от тези неща ще пиша в конкретика.
  Story режима наистина няма нужда от много обяснения. Ако не сте запознати с историята на Хари Потър, то препоръчвам да се сдобиете възможно най-бързо с книгите на гореспоменатата писателка Роулинг и да прочетете всичко от кора до кора. Когато се вманиачите достатъчно по магьосническия свят, създаден от любимата ни Джоан, би било хубаво да видите филмите по книгите, които за съжаление са с един повече от книгите, понеже сребролюбието на Warner Bros. не знае граници. Тогава, ако още ви се иска да размахвате пръчки и да викате произлизащи от латински думички, би било хубаво да се насочите към видео игрите по темата, които са, в интерес на истината, доста повече от филмите. Няма да скучаете. Гарантирам го.
  Ако все пак сте абсолютен мъгъл, обяснявам: Хари Потър е момче, което не е като останалите. Той може да говори със змии и има странен белег с формата на мълния на челото си. Тези му атрибути са достатъчни, за да накарат приемното му семейство Дърсли да го намразят и да го направят затворник в собствената им къща. Но това не продължава дълго, защото Хари разбира, че всъщност всичко особено в жизнения му път има логично обяснение - той е уникален магьосник и ще-не ще, налага се да ходи на училище за магия.
  В story режима играчът има две главни задължения: да праща Хари като добро детенце на неговите уроци (и да ги изкара с отличие) и да помогне на "специалния" Потър да оцелее, понеже много народ му желае злото. Има още няколко вида нива, за които ще спомена долу. Въпросните задачки, за жалост, са елементарни.
  Влезе ли на уроци, Хари е удостоен с близък кадър на свой учител, който му показва заклинание под формата на определен символ. За да научи заклинанието, играчът трябва да проследи очертанията на символа чрез задържане левия бутон на мишката. Колкото по-точен в следването е играещият, толкова по-доволен ще е даскалът, което от своя страна ще води до повече точки за Грифиндор. Тези точки определят кой "дом" от четирите - Грифиндор, Слидерин, Рейвънклоу и Хафълпаф, ще бъде първенец на края на годината. Разбира се, за да има някакво предизвикателство, научаването на всеки символ е за ограничено време. Играчът получава няколко опита да се изучи максимално добре (четири), като при всеки нов опит преподавателите стават все по-взискателни, в процентно отношение.
  Личното ми постижение беше между един и два успешни опита, защото, ако трябва да съм честен, не си давах много зор. Хубавото е, че заклинанията са само пет (например заклинание за отключване или такова за вдигане на предмети). По-малко точки за Грифиндор, но това е все едно. После ще споделя защо.
  След като научите заклинание, менторът ви завира в някакви помещения, където придобитите знания да бъдат тествани практически. И тук ахнах - въпросните преподаватели изобщо не си играят! Или искрено искат студентите си мъртви, защото тези "тестове" са кой от кой по-смъртностни. В опит да поразмаха пръчката си малко по-уверено, Хари ще трябва да се изправи срещу охлюви, костенурки, които изстрелват огън от... задните си части, месоядни растения и какви ли не други изчадия, за които един прост ученик няма как да е подготвен, но нейсе. Освен това пред напористия очилатко ще има не една и две пропасти за прескачане. Ако не друго, поне броят на враговете и местностите, които ще посети, са приятно разнообразни.
  Като говорим за врагове, има и няколко боса, които са хмм, доста елементарни. Да не кажа обидни за интелекта на геймъра. Ще имате честта да се биете с призрака Пийвс, фигури за шах в човешки размер и няколко други по-заплашителни същества. Финалният бос, сам по себе си, не е кой знае колко труден, но за разлика от останалите поне успя да ме убие към пет пъти. Рекорд.
  Един от най-големите позитиви на тази игра е, че Хари може да се шматка където му се прище между мисиите. Целият замък, пардон, училище, е достъпно и е пълно с всякакви тайни, които ще зарадват упорития детектив, който обръща дърво и камък, за да ги намери. Белязания (Хари) може да посети и няколко места извън замъка. Защо да не отскочи да види новия си добър приятел Хагрид? Все пак и той има животозаплашваща задача за малчугана.
  Тайните са няколко вида - бобчетата на Бърти Ботс във всякакви вкусове, които братята Фред и Джордж колекционират, за да финанситат своите пакости - могат да се видят общо взето на всеки ъгъл; Wizard Cards - колекционерски карти на известни магьосници, които най-често се намират в кофчежета, но и вече споменатите братя ги обменят срещу бобчета; Challenge Stars - звезди, които се събират по време на преподавателските тестове. Трудно се намират всичките, отваряйте си очите; Chocolate Frogs - жаби, които запълват жизнените показатели на малкия първокурсник. Още едно доказателство, че ако Хари не се пребие в някоя пропаст е малко вероятно да умре.
  Разбира се, понеже сме яки магьосници, светът е леко отворен за интеракция. Можете да изблъсквате предмети от пътя си, да събаряте дървета, за да си направите мост, да "препарирате" врагове и пр. готини фокуси.
  За съжаление, играта не е лишена от бъгове, които могат да развалят удоволствието по-скоростно от заклинанието "Адава Кедавра".
  Първо, инструкциите, които играта се опитва да дава на геймъра, изчезват, иначе казано, не се изписват напълно, което ги прави безмислени.  Заклинанието Wingardium Leviosa е с ограничен обсег и понякога преместването на предмет от точка А до точка Б може да изисква няколко произнасяния на вълшебните слова.
 Друг грандиозен бъг: при поредния скок Хари не успя да се хване за платформата, моделът му изчезна и де факто трябваше да рестартирам, но интересното бе, че все още можеше да се чуе звукът от употреба на пръчката му. Странно. Понякога Wizard Cards се бъгваха и не можеха да бъдат колекционирани от сандъци, което направи прибирането на всяка от тях невъзможно (което е все едно, защото от общо 35 успях да събера едва 9, минавайки само през основните мисии).
  Ако се абстрахираме от тези странности, играта определено успява да всмуче играча. Като изключим някои отвратителни мисии като тази с шаха или гонитбата с трола, повечето мисии се играят с голяма радост. Нива като тези с Филч и Куидича са мега приятни и ненатоварващи.
  Графиката е стара, но някак приказна и достатъчно детайлна. Музиката, мисля, е директно взета от филмите, което е страхотен ход от страна на ЕА и още една причина играчът да почувства, че и той е магьосник. За съжаление Хари е ням почти толкова колкото Морган Фрийман, но и той, и останалите персонажи и същества са озвучени много добре. Макар че прави впечатление, че определени актьори, като покойния вече Алан Рикман, не са взели участие в правенето на играта.
  Сега, както споменах по-горе, едно от големите разочарования е, че точките нямат никакво значение. Защо? Защото независимо колко се тюхкате да вземете максималните точки за Грифиндор, определен дом винаги ще е пред вас. Не плачете, защото... който е гледал/чел знае какво става накрая. Което прави системата за точките К-У-Х-А.
  Ако пък ви е писнало от кътсцени, които и без това са минимални, и водене за носа, винаги можете да пробвате режима Куидич. Той се състои от две части.
  Първата част се казва Broomstick Practice (Упражнение с метла). Пред очите на преподавателя, който ви учи как да контролирате метлата си, мадам Хуч, трябва да минете през определен брой кръгове за определено време, разбира се. Те са земни и въздушни, като колкото повече преминете, толкова повече цветът им потъмнява. Общо кръговете са 82 на брой, като успях да мина максимално 78 от тях и се отказах. Минете ли определен брой кръгове, мадам Хуч се възхищава и ви награждава с точки, а ако сте максимално близо до осемдесет и втория кръг, то времето ще бъде намалено с около 20%, за по-голямо предизвикателство... не, мерси. За по-любопитните има и скрита стая, която... не крие нищо, но ще бъдете поощрени от мадам Хуч, ако я намерите. Късмет.
  Когато това ви писне можете да поиграете Quidditch Tournament, който е описан най-добре от името си. Правилата са следните - цъкате с отбора на Грифиндор. Играете по два пъти с всеки дом. Целта е да се хване сничът. Това става, като Хари приближава снича (появява се звуков ефект, който показва това) и после с десния бутон на мишката, ако нацели правилния момент, Хари хваща летящото нещо. Важно е да се отбележи, че сничът е бърз, но можете да забързвате и забавяте метлата, а и сничът е обграден от аура, та да не го загубите. Накрая отборите с най-много победи играят финал.
  След като не успях да мина на сто процента предизвикателството при мадам Хуч реших да надвия поне това. За свое учудване и тук не бях затруднен никак. Макар че може да бъде удрян от различни топки (bludger-и) и самите играчи, Хари е танк и няма какво да го спре да спечели, дори играчът да няма идея какво прави  и да го забива в земята. Противниковият търсач (seeker) е много зле и не е никак достоен опонент.
  В крайна сметка хванах снича... и всички шест победи (съответно, 1380 точки). Не убих Хари нито веднъж. На финала потопих Слидерин, които завършиха с три победи, три загуби и 990 точки. Хафълпаф преклониха глави с три победи, три загуби и 980 точки. Последни от турнира си тръгнаха от Рейвънклоу с шест загуби и 310 точки.
  Може би се чудите каква е наградата след толкова време, отделено за куидич. Нищо. Победителят трябва да се задоволи с горчивия вкус от празните си ръце и слушането коментара на Лий Джордан, който представлява
десет реплики на кръст. Да върви по дяволите.
  В крайна сметка струва ли си да влезем в Хогуортс и да натрием носа на лошите за първи път? Абсолютно, въпреки искреното желание на споменатите недостатъци да ни откажат. Почвайте играта смело.
Оценка: 8/10
  
 

 

Constantine Review

 
   Здравейте отново, скъпи читатели, и честита нова 2016 г. Пожелавам ви много успехи и щастие!
  Днес ще ревюирам за вас една игра, в която бях влюбен, когато излезе. Уви, възрастта наистина променя възприятията на човека и след като най-сетне минах и последното ниво, мога да потвърдя, че Constantine е една от онези игри, които са над посредствеността, но все пак не прекалено далече от нея.
  За тези от вас, които не знаят, играта е базирана на едноименния филм, чиято примиера беше, сравнително странно, на първи април 2005 г.
  Кой по дяволите е този Константин? Джон Константин е протагонистът във филма - екзорсист, ловец на демони и страстен пушач. Цинична и саркастична личност, Джон знае, че не е добър човек и ултимативно ще се озове сред демоните, които толкова го мразят... Затова не пести нито алкохола, нито цигарите.
Филмът беше много як, лично за мен - то не беше мрак, то не беше Киану Рийвс като непукист номер едно... и разбира се, как да забравим красивата Рейчъл Уайз! Дори Шая Лабьоф имаше малка роля, като "чирак" на главния герой.
  Лентата от своя страна е базирана на поредица от комикси, носеща името Hellblazer. Разликите са доста - например, в хартиения вариант Константин не е американец с черна коса и костюм, а британец със светла, бих казал почти руса коса, облечен доста по-неглеже. Въпреки това комиксите, подобно на филма, бяха прекрасни. Бих ви препоръчал и филма, и комиксите!
  Нека да започна с малко обща информация за играта. Тя излиза на пазара на четвърти март 2005 г. Разработчици са Bits Studios и SCi Games. Издател е гигантът THQ, а дистрибутори са Warner Bros. Interactive Entertainment и Vertigo DC Comics. Дизайнери са Флинт Диле и Джон Зуур Платен. Достъпните версии са за компютър, PS 2, Xbox и мобилен телефон.
  Историята тръгва дяволски познато: Джон е повикан в един хотел, за да спаси момиченце от демон, който е обладал тялото му. Въпреки че успява да постигне своето, Константин е озадачен - макар да има действащо споразумение между Рая и Ада (никоя страна да не се забърква с човечеството), изведнъж демони започват все по-нагло да налазват нашия свят, като дори не се свенят да нападат главния ни герой. За да разбере в какво се таи тази дързост от страна на прокълнатите души, Джон започва свое собствено разследване по случая, в което ще му помогнат съдружникът му Бийман и близкият му приятел, отец Хенеси.
  Както почти всяка игра по филм и тази си позволява някои различия от излезлия преди повече от десет години екшън-трилър. Например, героят на Лабьоф, Час, изобщо го няма в играта и неговото име не е споменато нито веднъж. Също така, ще можете да посетите някои локации, които са уникални за играта и ги няма във филма.
  Жанрът на джитката е екшън-адвенчър от трето лице, което ще рече, че управлявате героя, гледайки го в цял ръст.
  За да превъртите това чудо, трябва да преминете през 14 нива, което на мен ми отне 4 часа, 59 минути и 36 секунди на нормална трудност. Съответно, може да се направи неприятният извод, че това е една къса игра.
  Въпреки това, тя е всичко друго, но не и скучна.
  Споменах ви, че играта се цъка от трето лице, нали? Е, не съвсем. Джон е благословен с възможността да "смени диоптъра" чрез така нареченото True Sight умение - когато натиснете клавиша Q, играта преминава в първо лице (гледане през очите) и така много лесно могат да се забележат предмети, които се събират, както и маркери, които показват скрити места. Намерите ли ги, можете да презаредите с муниции и кръв, например.
  Също така, по всяко ниво са разхвърляни бонус карти - в менюто на играта те са достъпни и когато изберете една, ще се насладите на арт, интервюта и модели на съществата в играта. Мисля, че това е приятна екстра, макар че така и не успях да събера всичките карти.
  Играта предлага голям арсенал от оръжия, с които да си направите кефа. Оръжията се намират в долния ляв ъгъл на вашия екран, като отгоре са второстепенните, а отдолу - главните.
  Първото оръжие, с което разполагате, са Witch's curse - двойка пистолети, които правят най-слабите демони на пихтия.
  Crucifier е картечница с пирони, която е ефективна срещу повечето паплач, но ако използвате това оръжия продължително, то се задъхва и започва да изстрелва по-малко пирони, което прецаква Константин в немалко ситуации, така че внимавайте. Пироните могат да бъдат събирани и използвани наново, след като бъдат изстреляни. Виждат се, като активирате True Sight.
  Holy Shotgun (свещена пушка) е едно от по-мощните оръжия, което логично не е добър избор за противници, които са на разстояние.
  Dragon's Breath - както може би ви е станало ясно от името, това е огнехвъргачка.
  Purger е арбалет, който има най-добро приложение срещу летящи гадини. Подобно на Crucifier-а, мунициите му могат да се слагат обратно в оръжието и да откъсват крила отново. Буквално.
  Разбира се, понеже екшънът кипи с пълна сила, няма да е забавно ако не можем да използваме няколко метателни оръжия. И те са налице:
  Moses Shroud - мятането му предизвиква експлозия, която затрива цели групички от противници наведнъж. Затова се намира прекалено рядко.
  Holy Water Bombs - това са гранати, напълнени със светена вода, чиято главна цел е да причиняват болка на демоните. Има ги под път и над път.
  Amityville Screech Beetle - бръмбар, който издава пронизващи слуха звуци. Зашеметява демони. След употреба може да се прибере и използва наново.
  Holy Knuckle Dusters - това е бокс с религиозни символи, който може да се използва с голяма успяваемост в меле схватки с адски твари.
  Има още едно оръжие, което не съм успял да открия, така че очевидно играта не ви дава всичко наготово и трябва да се оглеждате, за да си улесните живота. Или да преиграете играта, това също е опция.
  Натискайки Tab ще откриете журнала на Джон, който е разделен на няколко секции:
  Objectives - очевидно, казва ви какви са конкретните ви задачи в дадения момент.
  Notes - важна информация под формата на бележки, събирана докато играете. Обяснява и достъпните в играта предмети, но не само:
  Water Ampoules - когато Константин е в Ада, може да се върне в нашия свят, използвайки водна ампула.
  Charm - увеличава максималната жизнена сила.
  Clue Symbol - вече споменатият символ, чрез който отривате скрити секции.
  Spell Books - книги, от които се научават нови заклинания.
  Water Fountain - когато са отупали главния герой, той може да възстанови здравето си на фонтани или чешмички. Достъпни са и туби с вода. Джон носи със себе си манерка, от която може да пие в движение. Ако е напълно здрав, то манерката се пълни. Tоест реално има два health bar-а (намиращи се в горния ляв ъгъл на екрана ви), като стандартният е за здравето на героя, а вторият е за съдържанието на манерката. Едното не може без другото.
  Relic - увеличава магическата сила на Константин (Вуду кукли, които се намират по-рядко, възстановяват магическата енергия).
  Уникалните артефакти в играта са няколко и всички са свързани по някакъв начин с историята.
  Sancre de Dio - древен артефакт, който Томас Елриу (човек, когото издирваме в началото на играта) защитава с цената на живота си.
  Roman Spearhead (популярно име - Копие на Съдбата) - върхът на копието, умъртвило Христос.
  Cross of Isteria - кръст, който превръща вода в светена вода (Джон автоматично го има, другите трябва да се търсят).
  Водата се използва за портал между нашия свят и Ада. Когато в игралния свят видите локва или басейн, например, имайте предвид, че е време за пътешествие към Пъкъла.
  Artefacts - мдам, няма грешка, това е името на секцията, не се повтарям. Само че в случая под артефакти се разбира оръжия (e, спомената е и манерката, която се казва Flask of Enlightenment).
  Тази секция дава по-конкретна информация за оръжията, например кой ги е създал или благословил. Защо да са артефакти? Защото като изключим Witch's Curse, другите оръжия са мега стари и трябва да съберете всичките им части и да ги сглобите, за да можете да се забавлявате после.
  Секцията Spells описва всички магии. Точно така, Джон е и магьосник.
  Магията е изобразена като скала в долния десен ъгъл на екрана, можете да сменяте магиите с клавишите за скоби (!), а на скалата с черта е изобразена степента магическа енергия, която ви е необходима, за да изпълните заклинанието. Натиснете ли X, Константин започва да призовава магията - времето се забавя, а вие трябва да помпате дадена последователност от стрелките, за да успеете. Ако ви ударят, трябва да започнете отначало. Ето достъпните магии:
  Gateway - заклинанието за преминаване от нашия свят в Ада. За целта трябва вода. Не харчи магическа енергия.
  True Sight - служи не само за откриване на тайни. Разкрива истинската външност на някои демони, които са обладали телата на хора и подобно на горната магия не изисква магическа енергия.
  Storm Crow - това заклинание го получавате от отеца. Представлява светкавица, която удря по демоните. Има medium магическа цена.
  Exorcism - изкарва демони, подобни на хлебарки, от обладан и ги убива, medium цена.
  Hunger (така и не я тествах) - призовава рояк насекоми, който атакува демони, medium цена.
  Protection (като горната, не прибягнах до услугите й) - създава щит, абсорбиращ поражения за период от време, medium цена.
  Confusion - демон заприличва на Константин за време, дугарчетата му го атакуват. High цена.
  Gargoyle - превръща демони в камък за време, докато са в това състояние, един изстрел ги прави на парчета (по-силните отнемат повече от един изстрел, за да замлъкнат завинаги). High цена.
  Demon Leech - демоните се нараняват от собствените си атаки, High цена.
  Последният раздел в журнала е Demons - той описва всички 18 вида противници в играта (от които съм отключил 16). Противниците са най-различни - от споменатите хлебаркоподобни мъници, през подвижни, мънички, пълзящи изроди, та чак до огромни камари от мускул, които могат да се убият само в гръб и Behemoth, който дори не се нуждае от описание (гаден е).
  Ако Constantine трябва да се похвали с нещо в областта "противници", то е, че не всеки враг може да се гътне със същото оръжие. Например най-бързите демони могат да отразяват пирони, завъртайки остриетата си в кръг.
  Босовете в играта не са трудни, стига да им се хване цаката. Неприятно е, че няколко пъти (мини) босовете се рециклират и трябва да се бием с тях повече от веднъж, но какво да се прави.
  Въпреки че играх на средна трудност, играта по-скоро не е трудна. Повечето нива не бяха предизвикателни, но от време на време трудността се увеличава главоломно - например по едно време се озовавате в стая, пълна с обладани медицински сестри и ако не знаете каква е слабостта им - game over. Въпреки няколкото сериозни препятствия, няма основание да си разбиете клавиатурата.
  Геймплеят се дели на две - първо, придвижване от точка А до точка Б, с отстраняване на много демони по пътя, плюс бос на края на всяко ниво; второ - разрешаване на пъзели. Всичко това - или в света на хората, или в Ада, след трансформация чрез вода. Тоест липсва алтернативата, разнообразието на дестинациите. Защо не можем да посетим Рая, например??
  Няма какво да обяснявам за първото деление на геймплея. Знаете как да пуцате.
  Пъзелите са готина екстра - нито прекалено лесни, нито прекалено сложни. Някои от тях изискват True Vision, за да се разрешат. Други са от сорта "внимавай къде стъпваш". Трети изискват да си разчистите пътя (да се премести нещо в света на хората, за да се продължи в Ада) и т.н. Бях приятно изненадан от факта, че вместо само да стрелям се налага и да мисля.
  Дизайнът на нивата е приемлив - човешкият свят е изобразен с мрачни цветове, което ме принуди да използвам True Sight почти цялата игра. Ще посетите боулинг зала, апартаментен комплекс, болница и още много места.
  Интересно е, че от време на време се намират контролни стаи, в които можете да се възползвате от разположени камери. Така става възможно разглеждането на някои помещения "под лупа", макар че няма никаква изгода от това.
  Нашият свят е този, в който демоните владеят инициативата - атмосферата е наистина депресираща, с трупове (които не знаем дали няма да се изправят, като им обърнем гръб), разхвърляни предмети и гадове, които правят засади. Има някои моменти, които са достойни за хорър изживяване - подскачах от стола, а се предполага, че това не е точно такъв тип игра.
  Адът като дизайн е противоположен на нашия свят - всичко гори, което означава - много светлина. Тук не се налага противниците да използват елемента на изненадата, защото са у дома си. Затова нападат фронтално и фанатично. Депресията е десетократно усилена и всичко е в хаос - гигантски предмети летят, движени от силен, постоянен вятър, а на земята има изоставени и ръждясали превозни средства. Ако трябваше да си представя кралството на Рогатия, в главата ми би се появило нещо такова.
  Графично играта се задъхва, все пак е доста стара, но не бих я определил като грозновата. Анимациите са на приемливо ниво (вкарали са анимация на кашлящ Джон и такава, в която си запалва поредната цигара - БРАВО), светлинните ефекти обаче са сдали багажа. Кътсцените изглеждат комично, но не в лошия смисъл.
  Музикално играта звучи като чисто хорър изживяване, което е удар в десетката, защото както вече споменах, този продукт се опитва и успява да уплаши играча. Доволен съм от нея. Озвучаването е на средно ниво, като Киану Рийвс не е дал гласа си за играта, но заместникът му го имитира страхотно. Други актьори от филма са били привлечени за това начинание и си личи. Звуковите ефекти са на място. Латинският на Джон по време произнасянето на заклинание радва.
  Ако натиснете Space, ще се зачудите сериозно дали не сте объркали играта, защото този клавиш кара Константин да се обърне на 180 градуса и да насочи оръжието си в тази посока. Всичко това, в забавен кадър. Макар че не ми се наложи да го използвам, виждам защо това "движение" би било полезно на играча.
  Също така, в играта няма скок. Когато се намерите пред пропаст, стига да се засилите, Джон прескача трапа автоматично, което не ми харесва, защото съм свикнал героят да скача по моя команда, но не искам да се заяждам за дреболии.
  Не е като да няма проблеми, разбира се. Нека да ги обсъдим.
  Constantine може да се мине само с оръжията. Магиите са красиви, но освен за експеримент не ми се е желало да ги използвам. Всъщност, сякаш подкрепяйки това мое твърдение, създателите са принудили играча да ползва магии, за да преодолее някои босове, което е жалко. Така се обезмисля събирането на кажи-речи всички предмети.
  Изкуственият интелект на демоните е жалък и компенсацията е в количество. Това означава, че предизвикателството, освен в няколко случая, е равно на нула.
  Босовете наистина не са трудни и се чувстват по-скоро като досадни, но обикновени противници... на наркотици.
  Споменах вече за повтаряемостта - играта се лашка между нашия свят и Ада, но въпреки желанието на дизайнерите да ни предоставят разнообразни нива, тази концепция писва след... третото ниво. Задачите също са предсказуеми - вземи артефакта от Ада, убий поредния лошко, който го пази. Дразнещо.
  Ръкопашният бой е прекалено небалансиран и с изключение на няколко от най-коравите врази, всичко може да се претрепе от близо, без да се хабят муниции. Това пък обезсмисля до голяма степен оръжията!
  Светът на играта е ПРАЗЕН. Демоните в дяволското владение се пръкват само когато преминете определена  невидима линия. Ако не направите това, можете просто да се наслаждавате на околната "красота".
  Абсолютно дебилен е фактът, че и на Земята няма човеци (преувеличих - по-скоро са много, много рядка гледка). Да, добре, резонно е някои нива да са изпразнени от живот, като например това в болницата, но по никакъв начин не мога да бъда убеден, че във всяко едно ниво на Земята демоните са избили/обладали всички нещастници в региона. Създателите на Constantine дори не са се опитали да дадат някакво елементарно обяснение!
  Ограничаващо е, че играта предлага само сингълплейър. Не би трябвало да се оплаквам, защото ако се
предлагаше онлайн режим, вероятно нямаше да мога да го пробвам, но въпреки това смятам тази липса за нереализиран потенциал. Колко яко би било например ако имаше ко-оп режим, в който двама приятели да опукват демони за забавление? Това звучи супер, но никога няма да се реализира.
  Играта е кратка и реално няма стимули за преиграване, освен ако не искате да отключите всичко или сте Hellblazer маниаци. Финалът е обезсърчително тъп, за разлика от този във филма.
  Но като цяло играта има доста повече положителни черти от отрицателни, което ме кара да ви я препоръчам за едно изиграване (няма нужда от повече), след което да я захвърлите в коша.
ОЦЕНКА: 7/10