Captain America and The Avengers (Sega Genesis)

  

  Капитан Америка и Отмъстителите днес са известни дори за малките деца. Това се дължи на блокбъстърите на Марвъл, които oт над десетилетие са се настанили на нашите екрани и продължават да се излъчват, срещайки нестихващ зрителски интерес.

  Вероятно мнозина от вас не са наясно, че преди малко над тридесет години японците от Data East са създали не по-малко впечатляващо средство за забавление, което е дало на подрастващи и направо одъртели любители на игрите и комиксите часове разнообразие от скучното ежедневие. Става въпрос за "Captain America and The Avengers" - beat 'em up аркада, която е дяволски близо до съвършенството.

  Както става ясно от заглавието, тук ще си говорим за Sega Genesis порта, появил се година след аркадния първоизточник. Явно от SEGA са решили, че интерес към подобно заглавие ще има и отвъд границите на консервативна Япония.

  Още от началното меню, играчът е обсипан с възможности. От него зависи дали ще играе сам или с другарче (до четирима общо, в аркадния вариант). Стига да се чувства неподготвен за предстоящата кампания, всеки геймър би могъл да потренира уменията си или просто да разучи управлението на супергероите в специално предвиден за случая тренировъчен режим.

  Опциите за персонализация на конкретната игрална сесия също не са малко.  Желаещите могат да избират между три трудности. Като цяло, играта не е невъзможна за превъртане, така че не се страхувайте да пробвате и hard трудността. 

  По подразбиране на Капитана и колегите му се полагат три живота (continues). За мнозина обаче те няма да бъдат достатъчни, така че разработчиците щедро са позволили да започнем с пет или седем живота. Тяхното присъствие е добре дошло и дава възможност дори на абсолютни начинаещи да се поздравят с победата, макар и с повече саможертва (от страна на техните аватари, разбира се).

  За най-капризните пък са дадени няколко контролни конфигурации. Никой не може да се оплаква от лошо управление щом той самият е избрал как да се реализира то. Хитро от страна на азиатците.

  След обстойното запознаване с менюто ви очаква самата игра. Големият злодей Червения череп събира армия от съюзници и подчинени нему насила, с която възнамерява да завладее света. Срещу неговия заговор застават Отмъстителите, начело със Стив Роджърс, супервойник от американската армия. 

  В продължение на пет нива, всеки ще може да води личната си война срещу злото. Свикналите с марвълските Отмъстители ще останат разочаровани, че не могат да поемат контрол над Тор и Хълк. Затова пък ще успеят да облекат одеждите на Вижън, Ястребово око, Капитан Америка и Железния човек.

  От Data East са се потрудили усърдно, защото всеки достъпен персонаж се играе различно и има разнообразен набор от атаки. Докато Капитан Америка и Ястребово око са по-силни в боя отблизо, Вижън и Железния човек разполагат с "арсенала" да покосяват препятствия и заплахи от разстояние. 

  Разбира се, няма как само четирима воини да надвият цяла орда от паплач. На помощ от време на време ще се притичат други членове на екипа, сред които Quicksilver, Осата и др. Те ще дават бонуси на основната бойна група и ще я насочват по време на нелекото й начинание.

  Макар че обикновените врагове не са особено разнообразни или сложни, те са достатъчно добре "сложени" по нивата, че да разсеят играча и да го спънат преди босовете. Последвалите каузата на Червения череп са много и смятам да спомена само няколко от тях - Мандарина, Ултрон и един Страж (Sentinel). 

  Докато пушечното месо разчита на численост, босовете представляват сериозна заплаха за жизнените ви точки. Бих ви посъветвал внимателно да наблюдавате движенията им. Само така ще имате шанс да избегнете унизително поражение.

  Доволен съм от нивата. Те са приятно разнообразни. Продължават толкова, колкото е необходимо, за да не омръзват. Геймплеят се разнообразява с плуване и летене, а враждата между силите на доброто и злото ще се пренесе дори отвъд границите на изстрадалата майка Земя.

  Самият интерфейс не е нищо сложно, но върши своята работа отлично. В горния ляв ъгъл на своя екран ще намерите брой животи, снимка на героя (анимирана, променя се според нивото на жизнените точки), натрупан брой точки (получавате ги при нанасянето на щети) и жизнени точки (от трицифрено число до нула).

  Десният горен ъгъл би могъл да показва същата информация за втория играч, стига такъв да се намери. Той ще трябва да изчака с включването си, докато филмчетата от конкретното ниво свършат.

  Уви, поради емулираната версия на играта не успях да пробвам "Captain America and The Avengers" с приятел. Въпреки това за мен беше изключително удоволствие да завърша играта няколко пъти. Изпращам специалните си поздрави и на двамата композитори (Tatsuya Kiuchi, Tomoyoshi Sato), които помогнаха да запомня играта с добро още от ранни детски години и ме събориха от стола с легендарната "победна" мелодийка. 

  Не ми харесаха абсолютно пренебрежими неща. Например, по някаква причина стрелите на Ястребово око имат жалко ниво на поражение, в сравнение с юмруците му. Това е гавра с героя, откъдето и да го погледнем. 

  Второ, не се подлъгвайте от благите ми думи за трудността, споменати по-рано. Някои главатари на душманите са невъзможни за преодоляване от първия опит и само с много преиграване ще им светите маслото. Това, разбира се, е част от чара на играта. За жалост не всеки ще има търпението да достигне до финалните надписи.

  Трето, озвучените реплики се броят на пръстите на едната ръка. Освен, че се използват неколкократно ("Не можеш да избягаш!"), няма как да не се забележи, че всички четирима супергерои са озвучени от същия човек. Мързел? Липса на средства? Кой знае.

  В крайна сметка играта е страхотна. Задължителна за онези, влюбени в аркадните машини. По мое мнение обаче всеки заслужава да й даде шанс. Може дори децата от марвълското поколение да се размажат. 

 
  Не се ангажирам да дам оценка. Спомените остават.

 

Индиана Джоунс и Реликвата на Съдбата или Мухлясалото Наследство на Лукас и Спилбърг

  Някъде в началото на двадесет и първи век. Мрачна стая. Един включен лаптоп. Чисто нов, лишен от съдържание документ в програмата "Word".

  Двама старци седят на столове край лаптопа и подпират глави. Тези две дишащи антики са легендите Стивън Спилбърг и Джордж Лукас. Единият ни даде "Джурасик парк" и "И Ти: Извънземното". Другият отвори вратата към световна известност на Харисън Форд с ролята на измамника Хан Соло в "Междузвездни войни".

  Mного вода изтече от славните години на тези господа. Съдбата ги отведе по различни пътища. Докато Стивън все още е фаворит в Холивуд, чийто труд е високо ценен и търсен, нежеланието на Джордж да прави компромиси с визията си за проекти го превърна в аутсайдер, който евентуално се оттегли от голямата игра. Последният пробив в кариерата му си остава "Отмъщението на ситите".

  Преди цели петнадесет години двамата колеги и приятели имаха основна заслуга за създаването на "Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп". Една мумия, която беше финансирана щедро, за да избяга от музея и да върне порасналите фенове на Индиана Джоунс в кината.

  Както се казва, рибата захапа въдицата. Четвъртата изява на Форд като Инди (на големия екран) спечели респектиращо много пари и въпреки леко хладното посрещане от критика и зрители, намери своето място сред успешните блокбъстъри. По мое мнение това беше един експеримент, закъснял с около десет години, но нейсе.

  Деветдесетте години на миналия век превръщат Харисън Форд в един от най-успешните актьори на своето време, въпреки напредващата му възраст. Някои биха попитали защо, защо да не сложи шапката и да не вземе камшика поне още веднъж?

  Този въпрос може и да е бил актуален преди тридесет години. Преди петнадесет видяхме един от последните опити на Хенри Джоунс младши с каскадите. Успя и да постреля малко. Да си припомни младостта. Че и любовта, дори.

  Както знаем, Холивуд се увълчи. Вече няма линия, която да не се преминава. Няма интелектуална собственост, която е защитена от набези. Единствената цел са парите. Колкото повече, толкова повече. Качеството вече е на заден план.

  Няма как да се изненадаме тогава, че в края на юни 2023 г. двоицата герои от нашето детство пак сядат заедно край лаптопа. Само че този път вместо да творят, те чакат поредния тлъст чек от онлайн банкирането. Барабанчат нервно с пръсти и тежко пъшкат. Не е лесно да си изпълнителен продуцент!

  Когато премиерата на петия Инди филм дойде си казах, че ще го гледам на кино. Това беше задължително, след като изпуснах тази възможност с "Кристалния череп". За щастие прожекции има, дори почти два месеца след световната премиера. Бих казал, че си струва гледането. Веднъж. С много пуканки.

  Реших да погледна фенските реакции след като напуснах киното. Един коментар успя да ми направи особено силно впечатление. Човекът беше на мнение, че частта с подмладения антинацист-янки и финалът са силните моменти в лентата. Всичко между тях е обърквация. Склонен съм да се съглася.

  Така и така сме започнали, нека да обсъдим хубавите неща. Споменатите сцени от войната показват най-доброто от археолога. Екшън, опасност, малко мистика и нацисти.

  Скоростта на събитията в първите минути напомня за пустинната война на семейство Джоунс срещу немците от "Последния кръстоносен поход". Бях толкова приятно изненадан, че се замислих коя година сме и дали не са клонирали Харисън Форд, че са го накарали да подскача така, като жребче. Не. Истината е, че както никъде другаде дигиталното подмладяване РАБОТИ и илюзията, че Втората световна война още е в разгара си и отнема животи все толкова безпощадно, е реална. Усеща се като такава...

  Завършекът на тази финална глава от живота на професора по археология, макар и да е следствие от една голяма бъркотия от събития (за това, малко по-надолу), също е на място и е най-доброто, което биха могли да ни предложат. Дано само да не правят още продължения (де такъв късмет).

  Това е най-добрата игра на Харисън Форд в златните му години. Признавам си, че не гледам всичко ново, което излиза с него, но от години той сякаш се е отпуснал и се е вкарал в черупката на сърдитото старче, което отказва да излезе в пенсия. Когато не му се занимава си личи, че работи насила (вж. последните филми от вселената "Междузвездни войни"). Има обаче няколко роли, които са му на сърце. За тях се раздава с всички сили и влива цялата си душа в изпълнението. Едната такава роля е тази на Рик Декард в "Блейд рънър". Той също така е единственият, незаменим Индиана Джоунс.

  Навремето се шегувахме, че когато "Индиана Джоунс и каквото измислят богаташчетата" излезе, главният герой ще е в инвалидна количка и ще бие лошите с бастун. Не е точно така. Дори като пенсионер, приключенецът е достатъчно раздвижен и дори представлява заплаха за значително по-млади врагове. Респект!

  Можете да очаквате по-мрачен, емоционален протагонист. Когато животът те е брулил с години, рано или късно ударите му започват да се усещат. И раните зейват. На последния си лов за артефакти Инди отново ще посети много локации по цял свят. Мобилните карти се завръщат! Митологичните препратки винаги са интересни, а търсачът на силните усещания както винаги има уменията да бъде стъпка напред спрямо конкурентите си.

  Като стана дума за конкуренция, взето е правилното решение това отново да са нацистите. За незапознатите, "Кралството на кристалния череп" реши да превърти часовника напред и ни "замрази" насред Студената война между двата идеологически блока (капитализъм - социализъм). Логично, в подобни условия само Съветският съюз би могъл да застане на пътя на Инди в търсенето на поредната безценна находка. Макар хората зад лентата да се бяха постарали (например, съветските войници с реплики се играеха от руски актьори) личеше, че омразата на Хенри младши към последователите на Третия Райх трудно може да се възпроизведе спрямо другиго.

  Томас Кречман прави малка, но запомняща се роля като високопоставен нацист. Мадс Микелсен се представя доста добре като главен злодей, макар че като немски възпитаник имам някои забележки към репликите му на езика на Бетовен.

  Джон Уилямс за пореден път е изработил музикален шедьовър, който ще остане за бъдещите поколения. Бих дал безсмъртие на човека ако можех. Наистина няма втори композитор като него, а конкуренцията е значителна.

  Петото издание на приключенската поредица получава палец нагоре и за това, че няма сцена след финалните надписи. Досадна тенденция, възприета от големите студия (вкл. Дисни) след внезапната хегемония на супергеройските бозици.

  Нека сега да преминем към другата страна на монетата. Това, което не ми хареса.

  Първо, както казах по-рано, този филм преспокойно можеше да остане на ниво идея. "Кристалният череп" завърши поредицата перфектно, въпреки всичките си проблеми. С алчността си Холивуд обрича своята "Реликва" на провал и скоропостижна забрава. Как?

  Не мога да разбера манията на холивудските големци от известно време насам филмите от известни поредици да са дълги по минимум два часа. Със своята брутална продължителност от около два часа и половина, последният Инди кютек може и да не омръзне на крайните фенове. Само че ако някой реши да даде шанс на тази вселена за първи път с най-новото й отроче, гарантирано ще заспи на стола или ще предпочете да гледа мач в хола. Където пак ще заспи сладко, на креслото. Едно време час и половина материал беше напълно достатъчен, за да се разкаже цяла история (и дори да се зачене следваща такава).

  От прекалено дълъг филм няма да последва само отегчение. Ще се наложи да се отпуснат средства и за още скъпи ефекти, презаснемане на сцени, пренаписване на сценария и т.н. Колкото по-скъпа стане една продукция, толкова повече ще трябва да се гледа, за да излезе на печалба. Докато намусените Шая Лабьоф и Кейт Бланшет успяха да помогнат на одисеята с извънземни от 2008 г. да прескочи финансовия трап, то заради тук разглеждания "мутант" на киното Дисни гарантирано ще загубят милиони. От това следва, че Лукас и Спилбърг ще трябва да се черпят с хотдог, вместо да си купят билети до Хавай.

  Още от превъртането на времето назад към годините на войната се забелязва тревожна тенденция: уж сериозният приключенски филм с елементи на драма често не може да бъде взет насериозно. Безброй пъти Джоунс е на косъм от смъртта и все се измъква по толкова нелеп и нереалистичен начин, че дори оцеляването след атомна експлозия от недалечното минало започва да изглежда постижимо. Недопустим пропуск, особено като се вземе предвид къде и как се открива последната глава от кариерата на героя ни.

  Макар че споменах за самораздаването на Харисън Форд, археологическият "Аз" също е променен към лошо. Човек би очаквал повече мъдрост и обмислени действия от ветеран като Индиана. Вместо това образът на ментор, който има почти пълен контрол над емоциите си (тук пак суперлативи за "Черепа"), е заменен от импулсивен, подскачащ между настроенията си дърдорко.

  Един от основните проблеми на предишните ленти - липсата на интересни, развити, второстепенни, позитивни персонажи, оставя все толкова грозен отпечатък у зрителя.Кръщелницата на Хенри и малкият крадец са все толкова жалки колкото Малчо, Уили и Мът. Дават ни се няколко изречения за техните животи, колкото да приемем физическото им съществуване. До края така и не ми запука за тях или тяхната съдба.

  Дори старите пушки, които са ударили едно рамо на студиото, не оставят особена следа "като за последно". Изпуснат потенциал.

  Мадс Микелсен, макар и представен като гений, получава малоумен край в историята, а последиците от използването на артефакта биха накарали всеки с повече от две мозъчни клетки да се хване за главата: в грешната зала ли взязох? Какво гледам?

  Без излишни подробности ще спомена и за сцена, с която Дисни се опитват да загатват за голяма промяна. В типичен за тях стил обаче, всеки по-сериозен риск се оказва нещо като дълго изпълнена шега. От онези, на които в крайна сметка никой не се смее.

  Присъствието на борда на гигант в индустрията като Джеймс Манголд (в случая, режисьор и сценарист), който ни е правил пристрастни зрители през годините с класики като "Кейт и Леополд" и "Лоуган", не успява да отклони кораба на Индиана Джоунс от предварително зададения курс към мултикулти, джендърския хоризонт. Там, където женските персонажи са длъжни да доминират "силните" мъже, а присъствието на актьор от малцинствата (които в САЩ скоро няма да са такива, по чисто демографски причини), независимо от актьорските му заложби, на този етап е задължителна стъпка в рецептата, наречена правене на кино (поне при американците).

  Донякъде неочаквано, "прогресивната" орда, начело с пожизнения продуцент Кетлийн Кенеди, не успява да използва нито властния женски образ, нито богатството от култури в полза на продукцията. Напротив.

  Хелена е абсолютен антипод на всичко, към което една жена (вкл. наша съвременничка) би следвало да се стреми. Нещо, което самият именит екранен роднина й казва, в прав текст.

  Агент Мейсън пък би могла да се опише само с една дума - смехотворна. Щом това е най-доброто, с което разполагат цветнокожите, "висшата раса" я чакат само успехи и доминация.

  Oстава да се отговори на един въпрос: трябва ли да се гледа "Индиана Джоунс и реликвата на съдбата"? Бих го препоръчал на истинските фенове. Онези, които са се вълнували при посещението на всяка нова локация, при сблъсъка с поредния злодей. На тези хора може и да им хареса.

  На по-дистанцирания зрител обаче много бързо ще му стане ясно, че това е претоплена манджа ала Кетлийн Кенеди. Тази дама собственоръчно успя да изпрати златната мина "Междузвездни войни" в мазето на Джаба, където гние до ден днешен.

  Истината е, че Джордж Лукас и Стивън Спилбърг одъртяха. Вече искат лесни пари срещу никакви усилия. Колкото и да е глупав зрителят обаче, винаги би могъл да направи един хубав бойкот, който ще доведе до мизерен чек за двамата "големи".

  Мумията ни подведе веднъж. Времето тече и ако не се осъзнаят, тези две холивудски величия сами ще се наместят в гробницата на забравата. От нея се излиза много, много трудно.

Оценка: 5/10.

Cliffhanger (Катерачът): Филмът срещу играта (SEGA Genesis)

  Малко актьори могат да се похвалят с успеха на Силвестър Сталоун. Кой не е чувал за житейската му история? Самата тя може да бъде използвана като вдъхновение за следващия потенциален холивудски хит.

  Останал без цент в джоба, младият италиански американец постига с усилен труд изключително продуктивна актьорска кариера. Тя продължава няколко десетилетия и към днешна дата липсват признаци на забавяне.

  Може да се спори кой е най-успешният период в многогодишния творчески път на Слай. Някои биха казали, че това са седемдесетте години на 20-ти век. Тогава скромният нюйоркчанин (по рождение) създава със собственото си въображение "Роки" - ултимативната приказка за сбъднатата американска мечта. Именно тази негова творба го изстрелва в света на богатство, лукс и сбъднати мечти. Всеки знае за Силвестър Сталоун и повечето от нас искат да са като него.

  80-те години, особено любим за мен период, ни даряват с още незабравими образи на тук разглеждания актьор. "Първа кръв", "Кобра", "Танго и Кеш" циментират името на странно изглеждащия артист в списъка с любимци на публиката.

  Следващата декада маркира началото на известен упадък в кариерата на италианския жребец. Той вече е леко отегчен и експериментирането със сценарии става все по-честа практика. Не липсват "класически" екшън роли (вж. "Специалиста"), но някои от тогавашните филми на Сталоун наистина биха накарали човек да се опули. Само името "Спри или мама ще стреля" би трябвало да даде на читателя представа за какво става въпрос.

  За късмет, а може би за нещастие, 90-те години също ни изненадаха със страхотни роли, както от знайни, така и от дотогава незнайни имена, творящи в сферата на киноизкуството. Нека да обърнем внимание на две от най-запомнящите се изпълнения на екранния Рамбо - "Копленд" и "Катерачът".

  Първата лента заслужава отделна дисекция в този блог. По мое мнение, Академията за филми на САЩ трябваше да връчи именно на Слай статуетката за най-добра мъжка роля (като мълчалив шериф), но това така и не се случи. В онзи ден несправедливостта възтържествува. Разочарованието ми е голямо, защото това е една от малкото роли на Сталоун до този момент, където той не разчита само на мускули и оръжия, за да забавлява.

  Вторият филм също може да се опише като аномалия. Този път нашият човек е алпинист, принуден да спасява колега (и приятел) от лапите на група обирджии, озовали се по неволя на планински терен.

  Това е вторият филм на Силвестър след "Роки IV", където самата природа предава послания на гледащите. Докато в боксьорската драма зимата сякаш спираше американеца Балбоа да тренира за дългоочаквания сблъсък със съветския си опонент Драго, то в "Катерача" многобройните кадри на възвишения ни демонстрират колко нищожни са човешките конфликти и проблеми в сравнение с привидната вечност на естествено изградения релеф. Ние ще си отидем и ще бъдем забравени, но той ще остане.

  Уникалното на тази филмова експлозия от (позитивни) емоции е, че това отново не е просто екшън. Напротив, Сталоун, иначе казано Гейб, е принуден да мисли ход напред от своите душмани, които с лекота са готови да отнемат човешки живот, само и само да се доберат до своята награда, под формата на няколко пълни куфарчета с пари. Както в случая с Рамбо, образът на героя е изначално трагичен, но добър по сърце и много лоялен към близките си хора.

  Актьорите, събрани за тази продукция, са добре познати. Ръководителят на главорезите е Джон Литгоу, познат на родната публика най-вече от сериала "На гости на третата планета". Майкъл Рукър (Йонду от "Пазителите на галактиката") е заложникът по неволя Хал, а Рекс Лин ("От местопрестъплението - Маями") не е сигурен на кого да вярва. Всички тези професионалисти дават своя принос, дали заради финансова облага, или заради оригиналния сценарий, но всеки си е на мястото и кусурите се броят на пръсти.

  Южноафриканският композитор-ветеран Тревър Джоунс за пореден път показва истинско майсторство, създавайки една от най-разпознаваемите theme (основни) мелодии в историята на киното, но не само. Изключително смело решение е да слушаме почти час композиции, при положение, че в днешно време вероятно биха оставили вятъра и реките да "шепнат", само и само да се спести работа (оттам и пари).

  Адмирации заслужава и липсата на интимни сцени - нещо, което би било общо взето недопустимо за големите клечки в Холивуд от 90-те. Освежаващо е да се види как приятелството и лоялността надделяват над плътските желания. Не е като да няма емоционални сцени, разбира се. Всъщност филмът прелива от тях. Няма да разкривам нищо, ще оставя любопитството на читателя да надделее и да си пусне филма. Жалко, че не съм могъл да го гледам на кино.

  Както повеляват неписаните правила, всеки успешен филм се сдобива с видео-игра. Така е било през 90-те години на миналия век, така беше и някъде до 2010 г. След това изглежда продуцентите разбраха, че няма да видят голяма печалба от тези странични проекти и решиха бавно, но сигурно да дръпнат шалтера на цялата концепция за игрови адаптации на холивудски проекти.

  От една страна това е добре. Игрите по филми рядко се хвалят с позитивните си качества. Обикновено те са кратки, несъвършени и унищожени от критиката. От друга, студиата в немалко случаи кривват от очакваната история и изтъкават уникални приключения с познати герои, които ако не задминават оригинала, поне могат да се нарекат достойни носители на неговите дух и наследство.

  Играта "Cliffhanger" може да се опише най-добре като манджа с грозде. Вероятно намирате манджите за вкусни. Гроздето също. Бихте се съгласили, че те не водят до добра комбинация, нали така?

  Нека да започнем с най-силната черта на игралния "Катерач" - придържането към първоизточника. Който тайно е искал в следващия живот (или настоящия) да бъде абсолютната легенда Гейбриъл Уокър, може да умре спокойно. Това го имаме. Гейб добива същата мотивация като във филма и има уменията да си свърши работата.

  Специално внимание е обърнато на планината - високите стръмнини и типичните за тях феномени са основна част от преживяването. Цели нива са посветени на тръпката да оцелеееш. Повече за това - след малко.

  Основната мелодия от филма присъства и в главното меню на играта. Звучи все толкова добре, след всичките тези години. Иначе самото меню е обидно просто, с възможност за започване на приключението и брой рестартирания преди финално поражение (три, пет или седем).

  Като истински мазохист преминах през цялото нещо с минимален брой животи. Това нямаше да е възможно без добавената към емулатора опция за save/load. Да са живи и здрави хората, които стоят зад нея.

  Излиза, че да си катерач е мисия невъзможна. Всичко иска да те убие - прилепи, нинджи, ножови ентусиасти. Срещу тези напасти Гейб разполага с леко ограничен арсенал от бойни техники.

  Юмрукът е стар лек за всякакви неприятности, особено в близък радиус. Лошото е, че не наранява много и оставя възможност за контраатаки. Ритникът е друга ракия - с него Уокър причинява много повече болка, държи лошите на разстояние, а може да изпълни и ритник със завъртане, ала всеки китайски майстор по бойни изкуства. Изглежда и наш Слай е геймър, защото досущ като боец от "Mortal Kombat" умее да прилага унищожителна спъваща маневра. Тя може да покоси до няколко мутри наведнъж. За баланс, алпинистът получава болки в кръста (или нещо подобно, жизнените му точки спадат).

  Нали помните как Сталоун шокираше с няколко впечатляващи скока, докато седяхте пред телевизора? Поздравления, това го може и виртуалният планински спасител. Всъщност, това е основна механика, без която няма да можете да стигнете до така бленувания финал. Като се затича, Гейбриъл може да атакува изневиделица, да се спаси от поредната пропаст или като истински миротворец да остави всякакви врагове зад гърба си.

  Нивата могат да се разделят грубо на четири вида или части. Стандартното и най-разпространено нещо, което се очаква от пикселирания Сталоун, е да оцелее срещу цели орди от убийци. Понякога въпросните недоброжелатели се намират нависоко. Гейб ще трябва да вложи мускулна и мозъчна сила, за да достигне от подножието до върха, буквално.

  Надали някога ще подчиним природата напълно. Доказателство за това са нивата, в които добродушкото, който управляваме, ще трябва да оцелее срещу стихии, причинени от майката Земя.

  Накрая, логично, са битките с босовете. Тук разработчиците заслужават добри думи. Всеки по-мощен враг изисква всичките ви скрити трикове, за да падне победен.

  В играта присъстват и оръжия. Понякога употребата им е препоръчителна за оцеляване на великия американец, друг път е направо неизбежна. Отваряйте си очите за това кое къде попада.

  За разлика от "Терминатор" - предишната игра, която разгледах в блогчето, разнообразието на гледки и дейности е достатъчно, за да не се усеща монотонност. Нивото на трудност, макар и завишено, не е невъзможно. Мисленето извън познатите граници се възнаграждава.

  Нека да обърнем малко внимание на това, което не ми хареса. Както споменах, менюто е твърде простовато. В сравнение с други игри от епохата, предлагащи ако не друго, поне куп настройки, това предава лошо първо впечатление.

  Второ, "Cliffhanger" трудно може да се опише като твърдо екшън пуцалка. В цялата лента конфронтациите са повече словесни, отколкото физически. Въпреки това от Spidersoft, Virgin & Malibu Interactive са направили нещо по-типично за Джеки Чан, отколкото за Уокър. Хем може да се бие, хем да борави с пушкала. Да не вземе Гейб да се окаже поредният бивш агент на специалните служби... Тук, уви, се върви против филма. И то с цел печалба.

  Мускулестият планинец се управлява тромаво и е изключително бавен ако изведнъж трябва да смени посоката си на движение. Това е недопустимо в джитка с усилени елементи на платформинг и една орда врази. Именно в калпавото управление се корени (до голяма степен) повишената трудност на "Катерача".

  Тръпката да оцелееш, спомената по-рано в статията, лесно може да премине в желание за изключване на компютъра (или конзолата). Няколкото нива, посветени на бягане и катерене, са безпощадни. Обикновено две-три грешки са фатални (ако ни се позволят дори толкова). Добавянето на неуязвими опоненти е зъл, беззъб метод за изкуствено удължаване продължителността на играта. Подобни похвати не ми допадаха преди, опонирам им и сега.

  "Cliffhanger" си пада и по бруталната "традиция" от "Street Fighter" надвитите босове да се появяват в следващи нива като обикновени препъникамъни. Още нещо, по което не изпитвам носталгия, но ето го пак. Възроди се и ме "ужили", многократно.

  Нека все пак да опитам да завърша с още нещо хубаво. Филмчетата преди и след нивата са много добре направени. Който е запознат с първоизточника ще различи и виртуалните Гейб, Хал, Куейлън. Дори ако не греша репликите са леко изменени с цел повишен ефект, което, според мен, е добра хрумка.

  Интерфейсът е приятен за окото. Виждат се само броят точки (трупат се с убийства), жизнените точки на Уокър (заедно с оставащите животи) и тези на конкретния му противник. Просто и изчистено. Дава възможност на играча да се концентрира в движението по екрана. Това е изключително важно, повярвайте ми.

  Някой (вероятно главатарите от Sony,Virgin или Infogrames) е решил, че в адаптацията на американски филм, заснет в Европа, трябва да присъстват азиатски елементи. Това съм го забелязал и в други игри, но то не е задължително лошо. Вероятно именно това може да се даде като пример за кривване от очакваното.

  Доколкото видях, навремето критиката смазва тази игра. За мен тя не е провал, но също така не е нещо, достойно за спомен. Едно изиграване ще бъде последвано от скоропостижна забрава. Жалко, потенциалът беше голям. Още една жертва на филмовите адаптации в игрови формат.

Оценка: 5/10.

The Terminator (Sega Mega Drive, 1992)

 

  Добре дошли отново, скъпи читатели! В настоящия текстов материал ще обърнем внимание на игровата адаптация на любим филм от 80-те: Терминатор! До ден днешен, човек го побиват тръпки от нечовешката игра на Шварценегер, Линда Хамилтън и Майкъл Бийн. Надали мнозинството от феновете са доволни от посоката, в която пое поредицата, но, както се казва, класиките остават завинаги. 

  "The Terminator" е разработена от Probe Software, по поръчка на издателя Virgin Games. Достъпни са три версии - за Sega Genesis, Master System и Game Gear.

  Фабулата не е нещо непознато -  когато машините oт "Скайнет" придобиват самосъзнание, те решават, че човечеството, за чиято защита са създадени, е враг, и предприемат повсеместно изтребление. В тъмното бъдеще малцината останали човеци се крият, за да избегнат робски труд или сигурна смърт.

  Но една личност отказва да се примири с тази нова реалност. Джон Конър повежда организирана съпротива срещу "Скайнет" и с цената на безброй животи печели войната. За да предотврати своето поражение, автономният изкуствен интелект изпраща в миналото робот-убиец, който да елиминира Джон Конър преди да се е родил. Кайл Рийс от Съпротивата получава мисия да го спре.

  От малкото филмови сцени в бъдещето с Рийс може да се заключи, че той е корав борец за свобода. Логично е, че създателите на играта са поверили главната роля именно на него. Перфектният (може да се каже и последният) екшън герой! 

  Като сбор от съвкупните си части, продуктът не изпъква с нищо ново: става въпрос за shoot 'em up platformer. Покрити са основните събития от първоизточника - престрелката в полицейското управление, преследването по улиците на Лос Анджелис и др.

  Графиката е доста добра за времето си. Oсвен това всяко ниво има изненадващо богата цветова гама, имайки предвид цялостния мрачен вид на света на "Терминатор". Между нивата има пикселирани картинки, чрез които историята се задвижва напред. Макар да личи, че разработчиците не са могли да осигурят лицата на известните актьори от лентата, копията им са изненадващо близки (вкл. механизираният Арнолд). 

  Няма озвучени реплики, с изключението на една изненада в самия край. Затова пък музиката е отлична, което, разбира се, е типично за игрите от периода. Дори е направен опит да се вмъкне легендарната основна мелодия от филма. Поради авторски права или друга причина са направени известни корекции.

  Така, неусетно, изброихме всички позитивни качества на "The Terminator". Като най-голяма слабост може да се отбележи продължителността на играта. Нивата се броят на пръстите на едната ръка. Изключвайки оцеляването в бъдещето, повечето приключения на Рийс са обидно лесни, съответно и кратки. 

  Разнообразието на противниците е илюзия. Всяка област ще ви сблъска с има-няма два вида опоненти. Босовете също не са използвани по най-добрия начин, но поздравявам Probe Software за последното ниво, където грубата сила отстъпва за сметка използването на сивото вещество.

  За съжаление на привържениците на кютека, достъпните оръжия за нашия човек също са доста малко. Само в първото ниво може да се използва повече от едно. Изключвайки картечницата, никое от пушкалата не се усеща като особено мощно. Част от човешките противници пък нарочно са програмирани така, че да не могат да умрат, което може да се превърне в досадна пречка при по-напечените моменти.

  Все пак, привържениците на пикселираното пуцане няма да останат разочаровани, понеже всичко живо (и не само) иска смъртта на Кайл. Срещу него ще се изправят цели орди, които той ще трябва да победи, за да изпълни мисията си и да не бъде "терминиран". 

  При всеки победен противник се трупат точки. Победете няколко от лошковците и ще бъдете наградени с възстановено здраве. Така ценната "кръв" се изобразява чрез някакъв флакон или пожарогасител. Така и не можах да разбера какво са искали да покажат с този модел хората зад "Терминатора".

  Появата на Т-800 може да се опише като задоволителна. Ако не друго, поне изисква повече олово, за да падне по гръб. Също така, както вече споменах, хубаво е да се подготвите за лека главоблъсканица при финалната си среща с него.

  Като цяло, впечатленията ми от играта са преобладаващо негативни. Сякаш най-доброто ни се показва в самото начало, след което се наблюдава постепенен упадък в качеството. Творческата креативност (имайки предвид някои ограничения във връзка с филмовите права) е обшо взето на ниво нула.

  Разбира се, индустрията за игри невинаги е била гигантът, който познаваме днес. Вината не може да се търси само в Probe Software и Virgin Games. Елементарна справка показва, че в разработването на играта е имало външна намеса от филмовите среди. Първоначалната визия на програмиста Дейвид Пери е била игнорирана за сметка на геройски епос с Кайл Рийс като основно действащо лице. Който иска, може да се поразрови още.

  Въпреки тези обстоятелства спасителните шамандури, споменати по-рано, не помагат на "Терминатор" да се спаси в морето на посредствеността. Всъщност си спомних за играенето на джитки, базирани на филми, от началото на настоящия век. Много материал, но не особено качествен.

  Трябва ли да си купите тук разглежданото творение, за да убиете няколко часа? Не. Би ли било добра идея играта да се предлага като безплатна добавка към детското меню на "Макдоналдс"? Твърдо "да". До следващата ни среща и, разбира се, аста ла виста, бейби!

Оценка: 4/10.