Solo: A Star Wars Story

  Вече мога да се похваля на уважаемия читател, че съм изгледал всичките Дисни филми от вселената на "Междузвездни войни". Мнението ми за тях е противоречиво. Някои съм запомнил по-скоро с добро; други помня само по име.

  Въпреки това, всички те имаха нещо общо: когато тяхната официална премиера приближаваше, аз се ангажирах да гледам (по възможност, на кино). Както знаем, всяко правило си има изключение. В този случай, то се отнасяше до настоящето отроче на Кейтлин Кенеди и "напредничавия" й екип.

  Има нещо, което не съм споделял с вас. Не харесвам Бунта. Ненавиждам видните му представители още от оригиналната трилогия. Люк е незряло момченце, което мрънка в продължение на три филма. Лея е разглезена принцеса. Чубака върши малко друго, освен да използва мускули. Има обаче един антигерой, когото особено презирам. Това е Хан Соло.

  Изглежда Лукас (а защо не и Спилбърг) имат доста объркана представа за хората, на които очакват да се възхищаваме. Харисън Форд е основната жертва в тази тяхна извратена игра на маскарад. Който е гледал внимателно "Индиана Джоунс" и първите три Star Wars филма ще забележи, че Форд все изобразява човек, който се държи неприлично за възрастта си. Той задява по-млади жени, като насилствено ги поставя в обятията си. Освен това, постоянно нарушава закона и обича да се бие. Дори убива с лека ръка. Нима такива отрепки трябва да са модел за подражание на младите поколения?

  Не бях убеден като малък. Не съм убеден и сега, че подобни хора биха могли да въведат по-добри времена в една галактика, която сякаш все се тресе от конфликти и вътрешни противоречия. Ето защо много лесно започнах да симпатизирам на Империята. По-добре да живееш под диктатура и да имаш ред, отколкото да подкрепяш терористи, които дори не могат да гарантират, че ще успеят да възстановят това, което се стремят да унищожат.

  Казано с други думи, не харесвам Хан Соло. Когато обявиха екранизация, разказваща за първите му стъпки като свободолюбиво пиленце, окото ми не мигна. До ден днешен това е единственият филм от поредицата, за който не съм си пуснал и един трейлър. Не го гледах по кината през 2018 г.

  И все пак съм фен. Нещо ме човъркаше отвътре. Питах се дали няма да се изненадам позитивно ако взема да се поинтересувам от Соло и неговите междупланетарни вояжи. Оказва се, че предчувствието ми се сбъдна... в общи линии.

  "Соло" е уникален спрямо своите предшественици по няколко различни направления. Режисьорският стол е поверен на Рон Хауърд, когото познаваме у нас главно покрай трилогията, където Том Ханкс играе Робърт Лангдън и се забърква в разни скандали с преобладаващо религиозен характер. Голямо име и голям талант, без никакво съмнение.

  Този път музиката не е поверена на друго величие в своята област - Джон Уилямс. Той има минимално участие в проекта. В ролята на негов заместник влиза Джон Пауъл, който е свършил повече от прилична работа.

  Бих казал, че тази лента е първата от Дисни епохата, чийто актьорски състав бих определил като "звезден". В главните роли са Алдън Еренрайх (Хан), Уди Харелсън (Тобаяс Бекет), Емилия Кларк (Ки'ра), Доналд Гловър (Ландо Калрисиан) и Пол Бетани (Драйден Вос). С такъв калибър от талант може да се сравнява само "Rogue One".

  Както ще се окаже, настоящият продукт държи един негативен рекорд. Това е единственият неуспешен Star Wars филм, поне от финансова гледна точка. Да се чуди човек как Чубака, Хан Соло и "Хилядолетният сокол" не са успели да изпълнят кината по света.

  След това доста обемисто въведение смятам да обърна внимание на позитивите на Соло, които са много. Считайки че сценарият е доста посредствен, актьорите се справят повече от прилично с материала. Еренрайх е вероятно единственият, който би могъл да изиграе млад Хан Соло. Йоонас Суотамо влиза отлично в обувките на покойния Питър Мейхю. Чубака е жив. Макар че бих поспорил, че Доналд Гловър прилича на Ландо, що се отнася до гласови данни и език на тялото, това е поредното попадение.

  Никога не бих си помислил, че Уди Харелсън би могъл да играе в "Междузвездни войни". Въпреки това, изпълнението му ме накара да замлъкна, защото дължим уникалния звезден каубой Тобаяс именно на него. Дори по-незначителните членове на неговата банда се справят задоволително.

  Пол Бетани също ме остави безмълвен. Въпреки леко клишираното си амплоа на типичния лошко, той е достатъчно плашещ и влиятелен, за да остави своята следа.

  "Соло" е вторият опит на вселената да се вмести в по-тесни граници от обикновено. Единственият друг опит за това беше "Невидима заплаха", където действието се развиваше главно на Татуин или Набу. В настоящия продукт получаваме микс между нови и стари планети, като никога не оставаме с впечатлението, че ни се представя прекалено много информация за анализ (или обратното - прекалено малко).

  Опитът за "стесняване" не пречи изобщо на лентата да покаже потенциала си. Дори напротив. "Соло" ни показва нови цивилизации, технологии и дори части от космоса, за което можем само да се радваме.

  Нещо повече - тук е продължена традицията да има поне един сегмент, който да постави филма наравно с всички останали. Поне една сцена, която да ни попречи да забравим видяното след едно гледане. В настоящия случай, това е частта от живота на Хан, когато той е обикновен шурмовак и е принуден да оцелява на бойното поле.

  Интересни бяха униформите на войниците - някак различни, неудобни. Останах с впечатлението, че Соло сигурно е бил причислен към някаква наказателна част, която нарочно са изпратили на предната линия като пушечно месо. Най-после няколко минути, в които армията на злодеите е очовечена по някакъв начин (достойно за сравнение с "traitor" момента от "The Force Awakens").

  Костюмите са приятни за окото - нещо, което обикновено не ми прави впечатление. Тук особено добра дума трябва да се каже за Емилия Кларк, на която са обърнали специално внимание в това отношение. Еволюцията й откъм външен вид е впечатляваща.

  "Хилядолетният сокол" също получава своите минути слава. Корабът изглежда по-добре от всякога. Освен това е и леко различен от вида, с който сме свикнали.

  Приятен детайл е включването на други уукита освен Чубака. Малко бях започнал да се уморявам от неговата уникалност. За уукитата знаем, че са заробени на родната си планета, а не че са заличени напълно без спомен. По този начин Чубака най-после получава възможност да постои сред себеподобни, вместо само да се навърта покрай представители на други раси и да им върви по свирката, без да проявява свободна воля.

  Нека сега да направим обзор на нещата, които "Соло" не прави толкова добре. Списъкът не е особено кратък.

  Подобно на всяка холивудска мегапродукция от второто десетилетие на настоящия век, космическият уестърн не се е измъкнал от влиянието на social justice армията. Тя е представена повече от успешно от L3-37. Това е дроид със собствено съзнание, който се бунтува срещу програмирането си и иска равни права за дроидите.

  Докато във филми като "I, Robot" автономните машини могат да бъдат взети сериозно и дори да се предаде послание чрез тях, то през очите на младия Хан ще видим едно мрънкало, което е прекалено очовечено, за да изглежда реално. Това го казвам за вселена, където разумните роботи с необичайно държание са нещо като норма, още от самото начало.

  Опитите на създателите да ни накарат да съчувстваме на тази боботеща бракма са меко казано жалки и надали някой ще запомни L3 с добро. В защита на Дисни обаче трябва да призная, че женственият автомат не е съвсем лишен от смисъл.

  Личи си, че явно Мики Маус е бил малко по-резервиран към шансовете на Хан и дружките му за успех в бокс офиса, защото заделените пари са сравнително скромни. Не очаквайте да видите големи армии, които ще се сблъскат като в откриването на "Отмъщението на ситите". Липсата на задължителната космическа битка между две противопоставящи се фракции ще се забележи от определена прослойка от феновете и ще се счита за значителен пропуск.

  Сценарият е изненадващо слаб. Оставям настрана двата сексуални намека, които изобщо не пасват на филм, усилено стремящ се да минимизира насилието. Уди Харелсън три пъти повтаря, че ще се пенсионира и ще се научи да свири на музикален инструмент. Опитите за хумор са по-скоро плоски. На този фронт - нищо ново.

  Ки'ра, която хвалих в началото с голямо желание, е персонажът с най-неразвит потенциал. По едно време се обяснява на зрителя, че тя е изживява значителна промяна от последната си среща с Хан. Така и не става ясно каква е въпросната промяна.

  Чудите се защо това е така? Защото Дисни планираха да се направят (поне) три филма с лукавия контрабандист. Както се оказа, явно парите са всичко, защото към момента развитието на евентуални продължения е спряно. Много е кофти, когато един филм нарочно е сглобен като първата част от трилогия. Не се предвижда какво ще стане ако няма пари за такава.

  Намирам за изключително досадни препратките към медийни прояви на марката, различни от филмите. Визирам кратката поява на един добре познат злодей, който мислехме за мъртъв. Името на бойно изкуства от "Соло" пък е чопнато от не толкова впечатляваща видео игра. Мисля, че всеки един Star Wars филм би следвало да се стреми към надграждането на това, с което разполага, а не да се връща назад във времето или да прави препратки, които ще се разберат от една шепа хора.

  Смятам за доста нетипично Хан, който е беглец от закона, да се запише на служба в Империята и никой от бившите му улични господари или собствените му началници да не го провери. Щом всеки може да стане част от въоръжените сили на Императора, няма нищо чудно, че те не стават за нищо срещу шепа метежници в оригиналната трилогия. Пълна смехория.

  Идеята, че Хан ще говори езика на уукитата, в съвсем буквалния смисъл, някак си не пасва. Свикнали сме извънземното да се изразява на своя език, а човекът на английски (за улеснение на публиката). Всякакви опити за експерименти извън този модел не могат да задържат вниманието ни и не помагат да разберем, около какво се върти диалогът.

  Докато отношенията между Соло и Чубака са изградени с необходимото старание, то Ландо изглежда някак натрапен в сценария. По едно време той просто се оттегля и голямото събиране в края на филма изобщо не изглежда логично. Може би това ще се изглади в евентуално продължение.

  Разколебан съм относно това каква оценка да дам. "Solo: A Star Wars Story" може да се опише като типичния летен блокбъстър. Надали щях да направя грешка ако го бях гледал на кино. Има зрелища, мистерия и дори малко нетрадиционна любов. Направен е интересен паралел между образите на света като опасно място и обект на изследване.

  Уви, филмът не е лишен от повечето слабости на Star Wars лентите. Очевидната конструкция на тази като началото на трилогия повече пречи, отколкото помага за демонстрирането на безспорните й качества. Това беше единият случай, в който нямаше нужда от визита на познати лица извън пресъздадения период от историята на галактиката, но... какво да очакваме от корпорация като Дисни. Там знаят как да печелят пари, макар че в този случай май прогнозите са се обърнали срещу тях.

  Силно се съмнявам, че ще видим втори "Соло", поне в скоро време. Въпреки това, опитът да съпреживеем младините на чаровния пилот е по-скоро успешен. Взимайте пуканките.
Този път Империята няма да отвърне на удара.

Оценка: 6/10.

  

True History of the Kelly Gang

  Не съм добре запознат с австралийското кино. Знам, че има актьори от този уникален континент, които са си извоювали мястото в Холивуд с много труд и немалко талант. За съжаление съм гледал много малко филми "местно производство". Всички те обаче имат нещо общо - предават съобщение без увъртане, разчитат на самата природа като силен коз за изграждането на атмосфера и не се опитват да цензурират нищо. Тази формула се усеща като полъх на свеж въздух в сравнение с големите холивудски продукции.

  Реших да гледам настоящия филм заради човека в неговата основа: Нед Кели. Знам за него още от детството си, когато прочетох за нелекия му живот в едно от списанията "Опознай Света с Уоли".

  Нед Кели е австралиец от ирландски произход, който от съвсем ранна възраст е принуден да води живот извън закона. Не е изненадващо, че той се превръща в може би най-известния престъпник в щата Виктория през 19 в. Нед оглавява едноименната банда, която краде коне, ограбва банки и се сблъсква с органите на реда неведнъж. С времето разбойниците придобиват известна позитивна репутация сред населението, но и полицията не стои със скръстени ръце: наградата за главата на лидера (и неговите сподвижници) достига невиждани за страната размери.

  Филмът е разделен на три части. Първо ще видим Нед като малко момче, после ще проследим процеса му на възмъжаване, а за финал ще станем свидетели на най-големия му удар. Трите части са ясно обособени чрез изсичането на определени думи върху различни повърхности: детайл, който не може да се пропусне.

  Много качествени актьори са привлечени за този проект. Главната роля е поверена на Джордж Макай ("1917"), който видимо се е постарал да влезе в образ и определено може да бъде запомнен с добро в това си превъплъщение. Сред другите големи имена се открояват Чарли Хънам, Ръсел Кроу и Николас Хоулт. Разчита се и на немалко актьори от Австралия и Нова Зеландия. Най-силно впечатление правят Еси Дейвис и Томасин Макензи.

  Трябва да се отдели специално внимание на децата, участващи в лентата. Някои от тях дори нямат реплики. Въпреки това тяхното присъствие по никое време не се усеща като натрапено. Орландо Сверт е приятната изненада, поемайки нелеката задача да се превърне в детето Нед Кели.

  Историята се разказва чрез гласа на Макай, който като Кели описва живота си на своя наследник. Този разказ върви ръка за ръка с красиви образи на австралийската пустош. Много лесно може да се изгради представата у зрителя, че той не би искал да се изгуби на такова място или пък да се забърка в неприятности с някого. Изглежда че смъртта е на една ръка разстояние.

  Екипът зад проекта се е потрудил да пресъздаде автентично живота в колонията отпреди два века. Хората извън големите населени места живеят в изолация, като постройките изглеждат така, сякаш ще се срутят всеки момент. Пълна противоположност на това е укрепеният град, с внушителните си сгради и модното облекло. Между различните етнически групи в Австралия се наблюдава ненавист, която често прераства в насилие или дори убийство.

  Още една малка, но важна подробност е начинът на говорене. Използват се изрази, които са характерни само за австралийския вариант на английския език. Как да не му се допътува на човек?

  Подобно на "The Revenant", в няколко сцени актьорите показват емоциите си чрез лицеви изражения или песен, за сметка на някакви изревани реплики. Аз лично приемам това решение с две ръце.

  Нещо необичайно, с което "True History of the Kelly Gang" също печели точки, е опитът да се разкаже история без ясно изразен злодей. Да, ясно можем да различим кои са те още в самото начало. Въпреки това те са представени като сложни, многопластови човеци, които действат крайно по-скоро от необходимост, отколкото по желание. Това е приятно разнообразие от типичното противопоставяне в киното между добри и лоши (респективно, черно и бяло).

  Финалът е удовлетворяващ. Бих казал, че той спасява иначе посредствената трета част от филма от провал. А както знаем, именно последната глава от даден сценарий би могла да предопредели дали даден филм ще бъде успешен или не. В случая не е направена грешна крачка.

  "Истинската история" е базирана на едноименната книга на Питър Кери. Създателите не крият, че това не е документален преразказ на живота на Кели. Въпреки това, по мое лично мнение, сценаристът Шон Грант и компания са отговорни за толкова значителна метаморфоза на образа, че екранният Нед има малко общо с австралиеца, живял през втората половина на 19 в.

  Някои събития са добавени, за да се изгради по-човешко лице на "дивака" Кели. Други са пришити с бели конци, за да може видяното да допадне на по-взискателната публика на нашето време. Това ме разочарова изключително много и е главното ми оплакване.

  Композиторът Джед Курцел е свършил отлична работа при изработването на музикален фон, който да се слива със случващото се на екрана и да ни накара да съпреживеем съдбите на злощастното семейство. Въпреки това, по модела на "Django Unchained" са добавени и няколко модерни парчета, което меко казано не пасва на историческата обстановка и връща зрителя в реалността.

  Ръсел Кроу е един великолепен актьор и много го харесвам. Уви, личи си, че той напълно се е възползвал от статута си на икона в родната си Нова Зеландия и Австралия. Ролята му не е съвсем маловажна и въпреки това присъствието му е прекалено разтеглено във времето. Голям си, Ръсел, но това не е "Гладиатор", пич.

  Като говорим за разтегляне във времето смятам, че детството на Кели също можеше да бъде скъсено значително. Въобще, отрежат ли се ненужните сцени, сигурно щяхме да получим "стандартно" времетраене от час и половина, вместо сегашните два часа и четири минути.

  Както споменах по-рано, финалната третина от лентата е посредствена. Цялостното усещане за несигурност и опасност в предишните две части е заместено от клишираните опити на Макай да респектира ближните си с физическа сила и да ги надъхва с пискливия си глас. Колкото повече Кели става господар на ситуацията, толкова повече филмът става скучен. Отново - завършекът компенсира това (донякъде).

  Наистина се колебая относно това дали харесах "True History of the Kelly Gang". От една страна, имаме всички необходими елементи за една класика - великолепни актьори, чудесни кадри на дивата Австралия, пасваща (през повечето време) музика и постоянно напрежение заради нелекия исторически период. От друга, влиянието на Холивуд се усеща чак в Океания. Личи си, че някой от елита на седмото изкуства е давал акъл.

  Бих препоръчал филма на хората, които се интересуват от личността на Кели и легендата за него. Това е свеж прочит, който с известна точност предава основните патила в жизнения му път. За враговете на модерния дневен ред на Холивуд обаче, гледането може да доведе до желание на избождане на собствените очи. Имайте едно наум ако решите да му дадете шанс.

Оценка: 6/10. 

Star Wars Episode IX: The Rise of Skywalker (Първи впечатления)

  През 2013 г. един много гневен тийнейджър написа в този блог един кратък коментар. Той беше във връзка със закупуването на "Междузвездни Войни" от абсолютния монополист в сферата на визуалните медии: Дисни. Заглавието описваше фенството към тази вселена като "проклятие", а за мен особено се откроява следният цитат: "Джордж Лукас официално се отказа от единственото нещо, което хем му е било скъпо, хем му е пълнило гушата толкова години наред". Към днешна дата това доста емоционално изказване все още важи с пълна сила.

  Много дълго време отлагах гледането на този филм. "The Force Awakens" беше компетентен филм, но се страхуваше от всякаква форма на оригиналност и експерименти. "Последният Джедай (или "Последните Джедаи", така и не разбрах кое е правилно)" е универсално оплют от общността, но според мен това беше достоен опит да се създаде нещо ново, отделящо се от вече видяното (без да отричам многобройните пробойни).

  Да не си кривим душата - това не са филмите, с които израснахме. Целевата група са децата от по-ново поколение. Актьорите са млади и сравнително неопитни (към 2015 г., когато излиза епизод VII), точно както в случая с оригиналната трилогия. Разликата е, че през 21-ви век филмите вече не се правят толкова заради качеството, за да се умилостиви зрителят. Целта е печалбата, поради което основният пазар на блокбъстърите са източни държави като Китай.

  В следствие от тази еволюция (или по-скоро регрес) Холивуд вече губи позиции в световното кино спрямо държави като Индия, Нигерия и Китайската народна република. Освен това гилдията в Щатите все повече трябва да избягва "деликатни" теми за част от населението, докато в същото време е принудена да демонстрира подкрепата си към сексуално различните. Така наистина се изгражда впечатлението, че тази форма на изкуството, поне в американския си подвид, е лишена от всякаква душа.

  Иначе нещата тръгнаха обещаващо. "The Rise of Skywalker" продължава тенденцията да предлага трейлъри, които наистина да провокират зрителския интерес. Поне такова е субективното ми мнение. Не се издаде кой знае колко (освен няколко локации и главния злодей), а емоционалната манипулация с предполагаемата гибел на Трипио и музиката, която всички обичаме, свършиха повече от добра работа за изграждането на очаквания. Стига на някой да са му останали такива.

  Известно време чаках филмът да излезе с добро качество (не успях да го видя на кино, за разлика от предишните два). После забравих за него толкова дълго, че започнаха да изникват видеа в YouTube със спойлери в самото заглавие. Трябваше да се направи избор - да го гледам сега или да не го гледам изобщо. Понеже съм фен от малък, не се изискваше дълго колебание.

  Нарочно съм сложил "Първи впечатления" в заглавието, защото съм объркан. Подобно на "The Last Jedi", едно гледане не ми е достатъчно, за да преценя дали съм харесал видяното или не. Повторното пускане е въпрос на време.

  След противоречивите отзиви от вторите премеждия на Рей, Фин и компания, Дисни повериха съдбата на трилогията в ръцете на човека, който започна всичко - Джей Джей Ейбрамс. Добре ли се е справил той? Към този момент бих казал, че резултатът е по-скоро сполучлив.

  Нека да започнем с позитивните неща. Надали е било лесно за Джей Джей и неговата банда да сравнят епизоди 7 и 8 и да измислят начин, по който да отговорят на всички натрупали се въпроси на феновете през годините.

  Джон Уилямс е гарант за това, че дори само музиката ще ни залепи за седалките. Номинацията му за Оскар в началото на 2020 г. говори достатъчно за качествата му. Тук нямам никакви оплаквания.

  В ролята на ултимативното зло пък се завръща легендата Иън Макдиърмид. Да, оказва се, че Палпатин е жив и че има един последен план, с който да помогне на ситите да поставят под контрол цялата галактика. От видеата зад кадър си личи, че шотландецът се забавлява и показва завиден ентусиазъм, което без съмнение се е отразило на изпълнението му.

  В опит да зарадват разочарованите си последователи, Дисни са върнали редица от най-обичаните герои от вселената. На първо място трябва да се спомене Лея Органа (една от последните роли на вече починалата актриса Кари Фишър), която прави кратко и не особено запомнящо се гостуване. Освен нея ще можете да видите и редица светила на бунтовническото движение, които няма да назова по име заради хората, които още не са гледали епизод 9. Това е само върхът на сладоледа. Носталгичните сълзи са гарантирани.

  Мисля, че е направен нелош опит за разширяване на мащаба на "Meждузвездни Войни". Ще видите нови модели кораби, няколко нови планети. Ейбрамс дори се е постарал да покаже как функционират обществата на тези светове (макар че за втори път им е отделено обидно малко време).

  По и Фин, които в предишния филм бяха доста кухи същества, тук получават малко повече личностно развитие. Дроидите също са поставени в центъра на събитията, като Ситрипио най-после е полезен за нещо.

  "The Rise of Skywalker" доразвива темата от предишния филм за вътрешната битка у владеещите Силата между светлата и тъмната й страна. Доволен съм от поетата посока, макар и всичко да е доста предвидимо.

  Някои от новите персонажи са интересни. Хареса ми Ричард Грант в ролята на генерал Прайд. За него става ясно, че е служил в бившата Империя, което прави крайните му действия доста по-автентични и кара други последователи на Първия Ред (като генерал Хъкс) да изглеждат като аматьори.

  Били Дий Уилямс вероятно е единственият актьор от старите кучета, за когото мога да кажа, че прави запомняща се поява в третата трилогия. Присъствието му има тежест и дава тласък за прогресирането на историята. Изглежда е вярно, че понякога нещата се получават едва от третия път.

  Личи си, че този път екипът е търсил по-голям акцент върху диалога, защото дуелите със светлинни мечове са намалени до здравословен минимум. Не казвам, че въпросните не ми харесват. Напротив - за разлика от доста хора, на мен много ми допадна още преди пет години, че поне веднъж опонентите не се млатят с перфектна точност и с професионални маневри. Именно в неопитността и грешките имаше някакъв чар, който поне аз успях да забележа и оценя. Тук превесът е в полза на Силата, което е хубаво.

  Като говорим за Силата, това е първата лента от "Отмъщението на Ситите" насам, където се отделя по-голямо внимание на митичните последователи на тъмнината. Това става чрез показването на редица техни артефакти (и не само). След като в "The Last Jedi" Люк мрънкаше за това какви са били джедаите е приятно да разберем, макар и повърхностно, как стоят нещата от другата страна на барикадата.

  За трети пореден път Адам Драйвър изпълнява брилянтно ролята на Кайло Рен. Бих казал, че в настоящия случай би следвало да му е най-тежко да се справи, защото в сценария му има много тежки и емоционални моменти. Въпреки това екранният Бен е на висота и не разочарова нито за минута.

  Първия Ред, на когото съм голям фен (подобно на Империята), получава приятен ъпгрейд. Има малко по-голям акцент върху воините му от женски пол, което не намирам за лошо. За втори път от епизод 7 насам ставаме свидетели на завоевателната политика на тези фанатици. Включването на колония от сепаратисти от ордена е интересна хрумка.

  Както се вижда, третият филм за приключенията на Рей е свършил доста добра работа в някои сфери. Има обаче и доста проблеми, които трябва да се споменат. Обективността го изисква.

  За съжаление, "The Rise of Skywalker" не изглежда като продължение на "The Last Jedi", а на предишното творение на Ейбрамс. Първо, филмът отново започва като отрязан. Много добре помня завършека на солната планета. Изглежда всякакви опити да се продължи оттам, докъдето е стигнал сценаристът и режисьор Риан (Райън) Джонсън, са били отрязани още на ниво планиране. Това е жалко.

  Друго, което прави впечатление е, че получаваме много малко отговори от този трети филм. Всичко, което се разбира, е кой стои зад забравящия се злодей Сноук, както и кои са родителите на Рей. Това е едва одраскване на повърхността и можеше да се положи малко повече усилие в това направление.

  Опасенията от тийзър трейлъра, че Рей няма да бъде вкарана в някакви релси, се потвърдиха напълно. Тя е по-силна от всякога и това се демонстрира чрез перфектно владеене на Силата. Сцената с прехвърлянето и унищожаването на изтребителя на Кайло Рен присъства и е все толкова абсурдна.

  Между другото, Ейбрамс се е опитал да симулира мрачния тон от проекта на своя предшественик Джонсън, но така и не му се получава. Основни персонажи, които смятаме за мъртви, се завръщат без никаква логика. Бруталните екзекуции на Първия Ред напълно липсват, което е голям пропуск за мен. Мрачните цветове сами по себе си не са убедителни. Действия трябват...

  По и Фин отново страдат заради Рей. Научаваме малко за миналото на По, но то е споменато между другото. Продължавам да не се интересувам от този обикновен пилот.

  Фин е истинското разочарование. Не мръдва дори на сантиметър спрямо втория филм. Или да кажа първия? Всичко, което чернокожият щурмовак прави, е да търчи или лети насам-натам, без кой знае какъв резултат. Всъщност не бих се учудил ако Джонсън нарочно е изкопирал неговия образ от "The Force Awakens". Фин не е наясно кого харесва и може би владее Силата. Последно?

  Роуз е орязана до някаква минимална роля с една-две реплики. Не ме интересува, че болшинството от феновете не са я харесали (включително аз). Ако някой е установен като основен герой, трябва да има последователност. Иначе се губи всякакъв смисъл.

  Някои от новите попълнения в редиците на Бунта са не на място. Доминик Монахан, познат още като Мериадок Брандибък от "Властелина на Пръстените" има кратка роля като обикновен войник, но по необясними за мен причини има доста реплики. Вместо да помага с нещо, той звучи като досаден първокласник, който се меси в разговора на родителите си, без да бъде помолен.

  Опитите на Дисни да вкарат втори, запомнящ се женски персонаж (трети ако броим Роуз) се провалят с гръм и трясък. Тази отговорна позиция е поверени на Кери Ръсел, която, ако правилно разбрах, е ловец на глави. Екранната Зори Блис обаче прави прекалено късичко и забравимо появяване на екран, което ще й предвещае успех единствено на щанда за детски играчки. Понеже изглежда готино.

  Отново присъстват сцени, където Рей и Кайло комуникират през Силата. За пореден път се случват странни неща по време на тези срещи. Как така двамата могат да се дуелират, като физически не са на едно място? По какъв начин Кайло може да пренесе физически обект от съвсем различно място до своята локация? Дори в света на научната фантастика, това е абсурдно.

  Също така, не става ясно по какъв начин сигналът на Сидиъс за отмъщение се е появил. Нима по едно време просто му е станало скучно и е решил да се разкрие? Да не говорим, че това е поредният злодей от Star Wars (след Дарт Мол), който по необясними причини е жив, след като е бил физически унищожен. Да кажеш "Ситите живеят в мен" може да убеди някой малчо, но не и зрител, гледал оригиналната трилогия по време на нейната премиера.

  Въпреки времетраенето от около два часа и половина, Джонсън е съкратил много от важните лица до едно "здрасти". Маз Каната, R2-D2, Чубака и дори неофициалният талисман на тази нова поредица - BB-8, са с минимално участие. Ако това не е подигравка, не знам какво е.

  Нека да не забравяме и очевидното рециклиране на места и активи, с което Джей Джей се прочува още през 2015 г. Защо трябваше да се споменават и показват Звездата на смъртта, Ендор, както и Татуин? Нима беше толкова трудно Сноук да се доразвие като самостоятелен злодей, вместо да бъде убит и заменен от познатия ни зловещ император? Още като изгледах първия трейлър и чух познатия смях ми се изясни, че този филм няма да изпъква особено много с оригиналност.

  Едно от нещата, поради които настоящата лента попадна в списъка ми, бяха Рицарите на Рен. Те участваха ударно в маркетинговата кампания за "The Rise of Skywalker". Нямах търпение да разбера кои са и какво ги мотивира. Познайте от къде ще получите тези отговори. Въпросните здравеняци са неми и през целия филм не правят нищо интересно, с което да оставят отпечатък в паметта ни. Това сигурно е най-разочароващият елемент от цялото изживяване за мен.

  Може да прозвуча като вбесен католически свещеник, но краткото показване на целувка между две жени за пореден път доказа колко безгръбначен е Холивуд тези дни. Подобна сцена не би се появила през 70-те при никакви обстоятелства. Защо ли не съм изненадан че видях нещо такова след шокиращия вид на вицеадмирал Холдо от "The Last Jedi"? Дисни, спрете се!

  Не ми хареса и как в този филм троицата главни бунтовници - Рей, По и Фин, са изключително агресивни. Донякъде това може да се обясни с новата заплаха, която трябва да се отстрани възможно най-бързо. Въпреки това не разбирам защо всички се държат със златистия протоколен дроид така, сякаш им е откраднал зърнената закуска. Подобен тормоз е безпрецедентен в света на Star Wars. Дори попръжните на Хан Соло са нищо в сравнение с това, което ще чуете тук.

  В крайна сметка, бих ли препоръчал да гледате "The Rise of Skywalker"? Да, особено ако сте фенове на бластерите и светлинните мечове. Настройте се за много повдигания на вежди и почесвания по главата, защото недомислиците и откровените простотии не отсъстват в този нов откъс от житието на Star Wars. Хората с по-ниски очаквания вероятно ще бъдат ощастливени. За останалите зрители не давам гаранции.

  Искрено се надявам, че това ще бъде последната глава от живота на Рей, която ще видим. Оттук нататък надали някой може да ни убеди, че има смисъл от още филми, конкретно по тази линия. Ще се изредят провал след провал, но постепенно Дисни ще бъдат ужилени и на боксофиса, който е слабото им място. По-добре да запазят идеите си за комиксите и книгите.
Страдахме достатъчно.

   Оценка: 7/10

Hercules 2 (1999) SEGA Mega Genesis

  Здравейте, уважаеми читатели. Аз отново се завърнах. През последните два месеца си бях харесал няколко филма, които да изгледам и да ревюирам в блога. Уви, въпросните филми така и не си проправиха път до монитора ми. Ето защо чак сега успях да публикувам нещичко за вас. Извинявам се - не че вече не сте свикнали, де. Току-виж съм започнал да публикувам по-често. На този етап обаче не мога да се ангажирам с никакви обещания.

  Понеже не успях да погледам някое друго филмче, а времето за творчески мисли е все по-малко, реших да си сложа отново Sega Mega Genesis Emulator. За тези от вас, които са израснали с игри от 80-те и 90-те години на миналия век, подобна програма задължително ще намери място на десктопа. Чрез магията на интернет успях да се сдобия с неприлично много игрички за въпросния емулатор, чието изиграване би отнело няколко години време. Или пък няколко седмици, за истински запалените ретро геймъри.

  Благодарение на SEGA емулатора превъртях и писах тук за "Golden Axe III" - много приятен хит от едно време, с кютек и малко магия. Известно време се чудих с какво да продължа. Пробвах да захвана няколко други известни джитки, но уви, оказаха се прекалено предизвикателни за крехкото ми нуубско мозъче.

  Една игра обаче застана над всички останали - "Hercules 2"! Преди няколко години JonTron беше направил обединяващо видео за всички игри, посветени на сина Зевсов. Тук разглежданият продукт беше набързо определен за посредствен и хвърлен в боклука. Аз обаче, като същински мазохист (и фен на Херк, между другото), реших да дам шанс на този малко известен експеримент в гейминг сферата. Какво мога да кажа - понякога лошата слава е напълно оправдана. Дори когато става въпрос за боговете.

  Като бях съвсем малък, Дисни представляваше лицето на гениалната анимация. Редица приказки и легенди се превърнаха в успешни анимационни адаптации под тяхно ръководство. Кой не помни "Красавицата и Звяра", "Аладин", "Покахонтас"? Може би най-запомнящият се труд на студиото от 90-те е именно проследяването на житейския път на Херкулес - момчето, което си изработва пътя до Олимп и остава в митологията като ярък пример за слава, но и трагичност.

  Анимацията си имаше от всичко: звезден озвучителен екип, запомнящи се песни и дори злодей, който няма как да не харесаш, в лицето на чичко Хадес. Както повелява традицията, Дисни запретнаха ръкави и изкараха още едно златно кюлче - играта с името "Hercules". Въпреки че не помня да съм стигнал кой знае колко далеч, искрено се забавлявах с това виртуално приключение. Все пак, всяко момче иска да бъде Херкулес (или Екшънмен, водейки се по детските менюта от онези години).

  До появата на вече споменатото видео на JonTron (през далечната вече 2013 г.) аз старателно бях изтрил тематиката за Херкулес от главата си. Не от лоши чувства, а защото времето си минава и човек забравя. Но стана така, че докато разглеждах за някоя игра по филм, която да ми се хареса, попаднах на ЕДИНСТВЕНАТА емулирана игра по Херкулес. Щом като не можем да играем тази на Дисни предполагам, че и тази ще свърши работа.

  Първите впечатления не са кой знае какви. Посреща ни посредствен начален екран с ухилен Херкулес, който се любува на своя доволно голям бицепс. Двойката в заглавието "изяжда" част от името на героя, което е първа подсказка, че може би си имаме работа с нелицензирана игра, направена от няколко ентусиасти без бюджет. Годината на издаване - 1999 г. пък дава жокер, че пичовете изобщо не претендират да оспорват първенството на големия си брат от две години по-рано. За което им правя евала.

  Главното меню ни дава две прости опции. Това са Start Game и Option. Натискането на първия надпис ще ви позволи да контролирате Херкулес и да докажете както на гражданите, така и на боговете, че с вас шега не бива. Опциите ви дават възможност да персонализирате трудността на играта. Аз я превъртях с предварително зададените настройки - четири живота, medium (средна) трудност и два кредита. Всяка една от тези променливи може да се редактира според предизвикателството, което очаквате.

  Самата игра извън менюто е доста тъжна гледка. Графиката отстъпва спрямо тази на Дисни. С едно-две поколения. Анимациите са доста дървени. Затова пък приликите с "бюджетния колос" са очеизбождащи. Вероятно създателите на "Hercules 2" са си позволили да чопнат това-онова, за да вдъхнат живец на своето собствено творение.

  Интерфейсът се състои от два кръга и пет сърчица. Сърчицата представляват жизнените ви точки. Кръгчето в горния ляв край на екрана показва достъпните към момента животи и нещо средно между лицето на Херкулес и... размазана пица. Поне аз така го виждам. Десният горен ъгъл показва екипираното оръжие, което в случая се ограничава до един верен меч. Поне аз не успях да намеря друго оръжие. И да съм, нямам идея как да го ползвам.

  С клавиша А се скача. Това вероятно ще е най-използваното копче на клавиатурата ви. Играта може да мине за приличен платформър, с няколко препятствия по пътя (за които ще спомена по-късно).

  S кара младия олимпиец да замахне с меча. Доста ефективен инструмент, особено ако имате намерение да причинявате щети от здравословна дистанция. Освен това замахванията са бързи, което е предимство отвсякъде.

  Използването на копчето D би трябвало да покаже на фенките защо Херкулес е най-силният човек на планетата. Едно натискане довежда до добре прицелен юмрук. Тук сякаш е положено най-голямо усилие. Има цели три анимации за удара. Еднократното натискане води до удар, прицелен (приблизително) в гърдите на опозицията или до ъперкът за избиване на острите й зъби. Задържането на клавиша кара Херакъл да "зареди" крошето с допълнителна мощност, като прави въртеливо движение тип Попай моряка преди да причини болка на някоя нещастна твар. По стар обичай, движението става със стрелките (както на мен ми е най-удобно).

  Нивата са пет на брой: Hero's Gauntlet, The Centaurs Forest, The Big Olive, Titan Flight & Vortex of Souls. Първите три нива имат сравнително проста концепция: Херкулес трябва да стигне от точка А до точка Б. По пътя той ще се сблъска с теренни и физически трудности.

  Първите се преодоляват лесно (на теория). Всичко, което се иска от вас, е да преценявате къде да (от)скачате. За щастие героят може да се захваща за ръба на повърхности и да се придърпва нагоре към тях или да отскача надалеч за собствена безопасност. Това упражнение ще се повтаря по-често отколкото ми се иска да призная.

  Враговете са разочарование. Вместо да събере най-силните си последователи от своето подземно царство (или титаните от филма), братът на Зевс е уговорил няколко вида птици и други диви животни да тормозят Херкулес. Няма да видите нито Цербер, нито някой призрак от отвъдното. Има няколко скелета, за цвят. А, да. И стрелци от играта по "Аладин".

  За да компенсират липсата на качествен изкуствен интелект, разработчиците са сложили враговете на места, където почти гарантирано ще получите удар. Например на върха на скала, която няма как да не изкачите. Това не е честно и създава усещането, че играем "Dark Souls", а не порт на "Hercules".

  Първото ниво не прощава никакви грешки. Изразходвах няколко часа само за него. Трябва да се има предвид, че в YouTube има longplay видео, където играещият минава всички нива за... половин час.

  Смятате, че това не е достатъчно предизвикателно за вас? Радвам се, защото всяко ниво си има уникален бос. Забравете за каквато и да е стратегия или тактика. Играта е предвидила точно определено място, където Херкулес може да надцака програмистите и да коли боса, без да бъде достигнат от атаките на въпросния сладур. Добра работа, момчета...

  Второ и трето ниво са обидно лесни в сравнение с първото. Може би защото на този етап бях свикнал да превръщам птици в изчезващ вид и да сека плъхове с размера на немска овчарка. Почти бях започнал да се забавлявам.

  Четвъртото ниво обръща всичко с главата надолу. Яхвайки верния си приятел Пегас, Херакъл се опитва да освободи баща си от капана на пъклените титани. Тук вече всякакви съмнение, че това е нелицензирано копие, изчезват. Как разбрах? Ами, защото Херкулес стреля с жезъла на Гандалф и поваля феички, излезли от някое особено долнопробно аниме.

  Освен това тук трудността достига невиждани размери - някои врагове падат след цели три изстрела, докато Херк се одрасква дори ако едвам докосне летящите към него обекти. Които са в пъти повече от нормалното, но какво да очакваме от гейм мейкъри, които вероятно произхождат от Азия (родината на безпощадни игри като "Ninja Gaiden"). Последното ниво е не особено епично противопоставяне между шампиона на хората и бога с пламтящото теме.

  Като говорим за трудност, трябва да се отбележи, че hit detection-ът е много особен. Още в първото ниво ми направи впечатление, че не могат да се ударят два обекта едновременно. Опитите ми да уцеля прилеп през чувал-мишена се увенчаваха с ухапване от хвърчащата напаст, без последици. Хм.

  За какво си струва да поцъкате? Могат да се колекционират разни работи. Златни и сребърни монетки за красота. Името на Херкулес, разделено буква по буква, може да се намери из повечето нива.

  Има някакви фигурки с тялото на нашия човек. Така и не разбрах какво правят, но поне са шаренки. Палци горе. Шлемът на воина дава временна неуязвимост, което може да помага доста в определени части от играта.

  Напитката Herculade възстановява сърчица. Хареса ми, че няма строго определен брой жизнени точки, които могат да се възвърнат. Различно е според случая. Може би все пак има някакъв замисъл зад цялата работа.

  На края на всяко ниво Херкулес преминава през мълния, което е готино намигване към баща му, а после си пийва от своето питие, все едно че не е направил поредния си подвиг преди две секунди. Веднага се сетих за "Comix Zone", където нивата свършваха по подобен начин.

  Самите секции са приятно разнообразни откъм околна среда и музиката е нелошо подбрана. Макар и умствено изостанали, противниците са превърнати в танкове, което значи, че ще поемат немалко тупаници, преди да се кротнат. Не можете да предвидите траекторията им на движение, така че внимавайте къде стъпвате.

  Юмрукът в играта е безмислен в сравнение с меча. С изнежената си ръчичка Херк не може да удря пълзящи твари, които в следствие от това го гризкат колкото си искат. За да не е съвсем без приложение, на няколко пъти ще попаднете на скали, които се разбиват само със "зареден" юмрук. Поздравявам създателите на играта за този избор.

  Трябва да отбележа, че това е една от малкото игри, където водата не убива протагониста на момента. Допадна ми и че от време на време ученикът на Фил показва атлетичните си заложби като се люлее по дървени лостове. Не са измислили съвсем кога спортната натура може да се захваща за тях, но това е простим пропуск.

  Скокът е добре изработен. Първоначално бях на мнение, че това е най-лошият скок във видео игра, който съм виждал. С практиката обаче си върнах думите назад. Хората зад порта са сложили някои от монетките на места, които изглеждат недостижими, но за разлика от някои други продукти в тук разглежданата джитка няма моменти тип "няма как да го стигна това". Правилната употреба на бутона за скок може да изстреля Херкулес като претендент за медал по овчарски скок.

  В по-голямата си част, бъговете са забавни. Например. както споменах, понякога вашият удар спрямо противник няма да се отчете. Друг път обаче вие ще сте този, пощаден от болката. Ако Херкулес изгуби последното си сърце по средата на анимация, въпросната може да не бъде прекъсната, което ще доведе до някои интересни гледки. Случи ми се да гледам как красавецът виси във въздуха, захванат за нищото.

  Нека да не се заблуждаваме: "Hercules 2" е ако. Смрадливо, кафеникаво, втечнено ако. Но има едно нещо, наречено тоалетен хумор. Така че дори с подобни издънки човек би могъл да се позабавлява малко. Аз успях, макар и след средата на играта. За съжаление обективността не ми позволява да прощавам в случая, така че моето момче Херкулес получава оценка "разочароващ" 4. От 10.

  По-добре да си бях свалил играта на Дисни...

Оценка: 4/10.

 

 


 

Dragged Across Concrete

  Здравейте отново, уважаеми читатели. Бих искал да ви се отблагодаря за проявеното търпение и за това, че продължавате да четете този блог. Въпреки че в последно време съм относително зает, за мен ще е чест да продължа да практикувам своето хоби - писането.

  Както вероятно вече знаете, основното съдържание на тази уеб страница е свързано с видео игри. Всъщност, оригиналното мото на блога беше: "Игри, още игри, само игри!". За съжаление, когато човек публикува на една и съща тематика, това рано или късно се изтърква. Ето защо един роднина, когото много обичам, ми беше предложил да споделям впечатленията си за други неща, освен за игри. Дотук опитите ми в това отношение са меко казано оскъдни - пробвах се да кажа нещо за футбола, качвах и забавни колажи. Истината е, че не се смятам за експерт по футбол. Не съм и от най-смешните хора.

  Има обаче една сфера, която заема все по-голяма част от времето ми през последните години. Това е киното. Няма нищо по-разтоварващо в края на напрегнат ден от това човек да седне удобно, я с напитка, я с някаква вкусна храна, и да отдели два часа за поредната интересна лента. Изборът е практически неограничен, тъй като киното съществува много отдавна.

  В продължение на доста време обсъждах филми само с приятели и колеги. Това ме задоволяваше напълно. Един ден обаче попаднах в група за филми във Фейсбук, където всеки можеше да споделя свободно мнението си. Направих няколко опита за писане по темата в тази група, което доведе до сравнително позитивна реакция както от познати, така и от непознати хора.

  В общи линии, ще се опитам да пиша и за филми в скромния си блог. Това ще има няколко предимства спрямо "очакваното" съдържание за игри.

  На първо място е времетраенето. Повечето игри могат да имат продължителност от четири до десетки часове. Така самият процес на подготовка (събирането на информация) отнема дни. Един филм обикновено свършва за два часа и си изграждаш мнение веднага след появата на финалните надписи.

  Второ, по този начин статиите в блога имат възможност да са актуални. Не е трудно да се ревюира чисто нов филм, тъй като ходенето на кино изисква минимални финансови средства и обикновено доставя удоволствие на желаещите. Нека да си кажем нещата така, както са - нямам възможностите да подкарам най-актуалните игри, а и с възрастта все по-малко неща ми хващат окото.

  Трето, новите статии от този тип в сайта биха могли да привлекат нова аудитория. Надали много хора се интересуват от стари игри по филми, каквито се покриват в блога. Затова пък мнозина биха се заинтригували от статия за последния филм от "Междузвездни Войни", например. Възможно е да се получи и дискусия, което е търсен ефект навсякъде в интернет пространството. Няма да ви се сърдя ако пишете коментари и тук. Отворен съм към всякакви критики и съвети за подобрение.

  След това дълго въведение вероятно мнозина са се отказали да четат нататък. Още сте тук? Отлично. Едно последно пояснение. Не съм запознат с терминологията на кино индустрията. Затова ще помоля да ме извините ако текстът звучи сериозно опростен или ако използвам някоя дума с грешен смисъл.

  Нека да започваме! Първият филм, за който бих искал да споделя своите виждания, се казва "Dragged Across Concrete". Според Уикипедия лентата спада към жанра нео-ноар екшън трилър. Интересен микс, каквото и да си говорим.

  Основното лице зад нея е Стивън Крейг Цалер. Този господин е талантлив в няколко различни области. От една страна, той режисира. От друга е отговорен за сценария на "Dragged Across Concrete" и дори взима участие в композирането на музиката. Цалер има зад гърба си няколко книги и три филма. Най-актуалният е именно тук разглежданият развлекателен продукт, чиято премиера е през 2018 г.

  Важно е да се отбележи, че тук не си говорим за блокбъстър. Бюджетът е относително скромен (15 млн. долара), което поставя творбата в категорията на независимите филми. Характерните черти за това са налице - оригинален сценарий, както и екип от хора, който работи по повече от един проект. Мащабът понякога обрича на забвение, както показва статистиката от боксофиса.

  Въпреки това избрах именно този филм, защото той е уникален, направен с желание и лишен от предсказуемостта на големите холивудски продукции. А това означава много в наши дни, когато центърът на световното кино е все по-зависим от политиката и обществените предразсъдъци.

  Първото нещо, което веднага се забелязва (и което всъщност запали интереса ми) е актьорският състав. В главните роли са ветераните Мел Гибсън и Винс Вон, като наравно с тях се нарежда неизвестният (за мен) Тори Китълс. Поддържащите роли са дадени на не по-малко качествени професионалисти, като веднага се сещам за Дженифър Карпентър и Дон Джонсън. Сред играещите в лентата има и ясно откроен немски контингент в лицето на Удо Киер и Томас Кречман. Все талантливи хора с опит.

  Цалер е измислил история за чудо и приказ. "Dragged Across Concrete" успява да покаже живота в най-грозните му измерения, като в същото време не се свени да критикува индиректно обществото в САЩ и абсурните му порядки.

  За какво се разправя? Двама полицаи, Риджман и Лурасети (Гибсън и Вон), залавят наркодилър и го опандизват, но грубите им методи им докарват временно отстраняване от органите на реда. Новата реалност ще ги накара да преминат от другата страна на закона. Хенри (изигран от Китълс) има собствени проблеми и се озовава в подобно положение.

  Без да издавам повече ще кажа само, че филмът не доскучава от начало до край. Това е така поради добре написаните герои (които не спират да говорят) и атмосферата, която се изгражда от няколко взаимнодопълващи се фактора. Нека да задълбаем малко в това.

  Пука ни за всеки един персонаж с реплики, понеже те имат своята уникална мотивация за действие и можем да се поставим на тяхно място. Логично се достига до въпроса: "Бих ли направил като тях ако бях на тяхно място?". Отговорът е категорично "да".

  Без значение дали става въпрос за тримата "главни" или лицата с по няколко минути на екран, всеки прави запомняща се поява. Химията между ветерана в полицията и емоционалния му италиански партньор напомня за "Смъртоносно оръжие" по най-правилния начин.

  Семейството на Риджман, гаджето на Лурасети, най-добрият приятел на Хенри са хора от плът и кръв, които просто искат да доживеят до утре и търсят своето място в света. Дори "екстрите" (тоест няколкото желаещи, използвани като пълнеж в кадрите) успяват да добавят към общото усещане за автентичност на това, което гледаме.

  Може би в съответствие с жанра, към който спада, "Dragged Across Concrete" залага почти изключително на тъмните цветове. Голяма част от действието се развива през нощта. Лицата на Гибсън, Вон и Китълс често са едва видими в тъмното, което е умишлено търсен ефект. Така се изгражда чувство на неизвестност, което държи зрителя на нокти в очакване на развръзка. Лично за мен този подход е успешен и се надявам, че повече студиа ще го използват в бъдещето.

 Нещо друго, което не виждам толкова често напоследък, е наличието на камера, която заснема пътниците в кола в движение. Така дори да няма разговор можем да наблюдаваме реакциите на пасажерите и да усетим техните емоции в конкретния момент.

  Достойна за похвала е и музиката към филма. Тя е дело на Джеф Хериот и на самия Цалер. Има тежък акцент върху парчета на групата "The O'Jays", което кара лентата да звучи ретро, но по приятен начин (съставът придобива популярност през 60-те години на 20-ти век). Особено силно впечатление ми направи песента от закусвалнята ("А Better Place for Us").

  Злодеите правят кратка, но запомняща се поява. Те носят специфична екипировка и тяхното въоръжение би респектирало всеки. Както повелява канонът на екшън филмите, репликите им не са много и те комуникират главно с куршуми. Опитът им и необичайното безстрашие ги правят достойни противници на полицията и който друг посмее да им се изпречи на пътя.

  Готиното на "Dragged Across Concrete" е, че това не е поредният безмозъчен екшън, където първо се стреля и после се задават въпроси. Много рядко се използват патлаци за атракция. Сцените с оръжия са запазени основно за последния половин час който, между другото, е най-динамичен и осмислящ инвестираното време от страна на зрителя. Не много ленти от жанра могат да се похвалят с подобно постижение. Бих казал, че "Cold Pursuit" с Лиъм Нийсън е друг позитивен пример от същия жанр.

  Дотук обсипвахме Цалер и компания с овации. Има някои неща, които не ми харесаха. В следващите редове ще обърнем внимание на тях.

  На първо място, героите на Карпентър, Киер и Джонсън участват сериозно в маркетинг кампанията на филма. За моя изненада обаче присъствието им в него беше минимално. Това може да доведе до сериозно разочарование сред определени прослойки, които гледат филми главно заради присъствието на любимите си актьори.

  Второ, лошите са прекалено простовати за моя вкус, особено в сравнение с прекрасно изградените персонажи на Риджман, Лурасети и Хенри. Зависимостта им от оръжията за сметка на някаква по-дълбока мотивация ги обрича на посредственост. Както отбелязах, те вършат работа, но това е един от редките случаи, когато "Dragged Across Concrete" се уповава на клишета и си личи.

  Трето, Цалер явно се е учил от основния актьор Мел Гибсън как да режисира. Какво имам предвид? Във филма присъстват няколко меко казано притеснителни и графични сцени, които биха отвратили някои от иначе проявяващите интерес зрители. Смятам, че подобни моменти допринасят за атмосферата, но трябва да има някакви граници.

  Накрая и може би най-важно: филмът е прекалено дълъг. Продължителността от малко над два часа и половина гарантирано ще отпрати част от по-нетърпеливата публика (както и става, съдейки по част от ревютата в IMDb). Не помага и това, че през цялото време наблюдаваме бавно надграждане към инжектиран с адреналин финал. Всеки трябва да прецени за себе си дали може да издържи. Аз успях и не съжалявам.

  "Dragged Across Concrete" е уникален проект, който определено събуди интереса ми към Цалер, както навремето "The Master" ме накара да проуча Пол Томас Андерсън. Това могат да правят само стойностни произведения на изкуството, които с времето натрупват верни последователи. В крайна сметка, парите не са всичко.

Оценка: 8/10.