The Pink Panther: Pinkadelic Pursuit Ревю

 
  Étranges Libellules е компания, която е допринесла за това детството ми да е жестоко. Техни творения са игрите от поредицата Asterix & Obelix XXL, които обожавам. Но не всичко, което французите са създали, е цвете за мирисане. И по-важно: не всяко нещо, което човек е харесвал през детството си, е толкова стойностно, колкото го помни.
  През 2002 г. компанията с непроизносимо име (което на български се превежда "Странни водни кончета") изкара на пазара играта, която ми беше позната просто като "оная джитка, където главен герой е Розовата Пантера". Подходих към продукта с много високи очаквания, защото израснах с животинката и приключенията й, показани в един куп анимационни филмчета. До ден днешен помня и емблематичната музичка от детското.
  Уви, порасне ли човек, негативите на всичко изпъкват особено болезнено, в резултат на което към днешна дата не бих препоръчал Pinkadelic Pursuit дори на най-големия си враг. Нищо чудно, че "кончетата" са затворили врати преди четири години...
  Първото нещо, което се набива  на очи, е графиката. Грозновата е. И макар това да може да се преглътне (все пак става въпрос за видео-игра отпреди 14 г.), то всякакъв шанс за прошка е опропастен от отвратителните (когато ги има) текстури по всичко, което не е Пинко, враговете му и определени важни предмети. Живи и неживи обекти, които са част от околната среда, са максимално нискодетайлни, което дразни окото. Затова пък анимациите и ефектите са на задоволително ниво, така че от мен да мине. Розовата пантера се кърши в танц като не се направлява от играча.
  Звука... мога да го опиша като противоречив. Всякакви звукови ефекти, които докосват слуха, са налични - при скок, атака или ако протагонистът е наранен. Както може да се очаква, звуците имат леко анимационно чувство, което радва. От друга страна, музика изобщо липсва!  
  Първоначално видях, че тя е изключена в менюто и си помислих, че ме очаква нещо приятно за слушане, но не - музика няма. Огромно разочарование, да не говоря за изгубения потенциал.
  Щом като не сме останали особено доволни от графика и звук, то остават две неща, които могат да спасят положението: историята и графиката. Получила се е манджа с грозде.
  Историята е минимална. Когато пуснете играта се озовавате на територията на някакъв имот, който представлява четириетажна къща с терариум, мазе, галерия с картини и таван. Първото нещо, което ще забележите, са табели в розово с въпросителен знак. Доближете се до тях и ще се появи балонче с неизвестна пантера, облечена като английски колонизатор. Покрай няколко начални табелки, които са за навлизане в основните механики на играта, става ясно, че това е чичото на нашия любим герой. Той е голям пътешественик и е решил да остави имота си на Пинко, като отбелязва, че на тавана има съкровище за него. То е в сандък, заключен с мнооого ключалки. За да се сдобие с гореспоменатото имане, Розовата пантера ще трябва да мине 12 нива, от които да се сдобие с 12 ключа. Едва тогава сандъкът ще може да се отвори
  Само аз ли не останах впечатлен? Да, правилно разбрахте - бъхтенето през толкова много нива е с цел отварянето на едно ковчеже. Не особено интригуващо.
  Нивата се задействат когато се застане до или пред врата в къщата; тогава се появява балонче, което показва къде се развива действието (например на кораб), колко ключа се изискват, за да се играе нивото и последното време, което играчът е постигнал (ако вече е завършил нивото поне веднъж). Имайте предвид, че само първите няколко нива са достъпни с един ключ!
  Местата, които ще посетите, са най-различни: строителна площадка, древен Египет, замъкът на Дракула. Ако не друго, има разнообразие на локациите. Действията, които могат да се извършват - също.
  Целта е да се вземе златният ключ. Без него не може да се напусне нивото. А нивата се делят на три типа.
  Първият тип е този на отвореното ниво. При него започвате в точка А и трябва да достигнете вратата за изхода, която не се отваря без съответния златен ключ. За съжаление пътят е препречен я от препятствия (прегради от всякакъв тип), я от същества, които отказват да ви пуснат, без да получат даден предмет. Той може да е всякакъв - храна, пари, яйце и докато не удовлетворите желанието на стоящата насреща личност, няма да направите и крачка напред. Например келнерът на кораба си мечтае тайно за пиле.
  Въпросните предмети се крадат от техните бдителни собственици (мафиот, неандерталец, чудовище). Моментът, в който грабнете предмета ще ви гонят до дупка. Сгащят ли ви, грабват собствеността си и я връщат откъдето сте я чопнали, т.е. не могат да се квалифицират като врагове, защото не нараняват Пинко. Ако обаче достигнете поръчителя с пратката му, гневните собственици се отказват от гонитбата. Винаги последният предмет, който трябва да се открадне, е златен ключ, а обикновено тази гоненица е най-напрегната. Готиното на тези нива е, че можете да движите главния герой където искате.
  Когато на пътя си откриете скала или просто дървена кутия, имате нужда от бомба. Вземете ли я, тя се задейства и имате 25 секунди, в които да дотичате до пречката и да я отстраните. Нещо, което разбрах едва след превъртането на играта е, че експлозивът може да се детонира, когато играчът иска.
  Вторият тип нива са нивата с кънките. При тези сегменти от играта акцентът пада върху скоростта: Пинко отново трябва да грабне ключа и пак има много пречки, но те трябва да се преодоляват при постоянно движение на скорост. Единствените достъпни действия са скок и клякане (второто ускорява кънкьора). Препятствията този път се движат, а има и появяващи се противници (на строителната площадка техниката е против вас, а работниците ви застават на пътя). Странното е, че когато бъде ударен от нещо, Пинко подскача така, че може да се озове на по-висока платформа. Това може да е фатално ако Розовата пантера почти е умряла, а на платформата я чака някой враг.
  Третите нива са бос битки. При тях се изправяте срещу само един противник в неговото леговище и трябва да го надвиете с акъл и бързина. Тук трудността е нулева и бих казал, че тези нива се минават най-безболезнено. Когато величественият враг бъде повален получавате не само златен ключ, но и допълнително сърце за здраве (максималният им брой е шест).
  Най-приятни ми бяха отворените нива. В тях човек наистина чувства, че е част от по-голям свят. Гонитбите карат кръвта да кипи и ме побиваха тръпки, когато собственикът на предмета беше на крачка зад мен. Когато завършите успешно дадено ниво, пред неговата врата се създава розово килимче с жълта звезда на него.
  В нивата се намират и обикновени противници. Те са мустакати човечета, динозаври, прилепи и др. Проблемът е, че изкуственият им интелект е на практика нулев. Програмирани са да обикалят един периметър (или да вървят към играча, ако Пинко е с кънки) и (почти изобщо) не атакуват. Ако сте достатъчно непохватни да ги докоснете, поемате поражения. Има и "застопорени" врази, които са част от околната среда и могат да наранят вас, но вие не можете да убиете тях (мафиоти в кофи).
  А как се справяме с обикновените лошковци? С въртене като пумпал, според "странните кончета". Пинко пердаши по този начин повечето опозиция, а ако ви омръзне да се въртите, можете и да скачате по главите им. Ефектът е един и същ.
  Ако искате да се придвижите по-бързо от една към друга част от нивото, можете да влезете в тръби или в печката на къщата и те удобно ще ви пренесат на друга, недостъпна иначе локация. Освен това няма как да се изгубите - разработчиците са напълнили нивата си с всякакви ориентири, които да ви подпомогнат във вашата задача - стрелки, табели и др.
  Между другото, докато е преследвана, Розовата пантера може да забави временно своя преследвач като се слее с околната среда. Това е една от по-забавните части от играта - с един бутон благонравият персонаж може да стане част от розова боя на стената, саксия с цветя или да се свие на геврек като спасителен пояс. Важно е да знаете, че това действие не отказва притежателя на крадената стока, а само го ядосва повече и понеже не можете да се криете вечно, в момента, в който излезете от прикритие, отново ще има някого по петите ви.
  Галерията с картините помещава някои произведения на изкуството, които пресъздават приключенията на Пинко, които чичото явно е решил да увековечи на стената си. Те са 12 на брой и струват между 200, 500, 1000 и 2000 монети. Във всяко ниво се събират монети за картините и сърца за възстановяване на жизнени точки.
  Интерфейсът е сравнително прост.
  В горния ляв ъгъл можете да видите здравето на Пинко (под формата на вече споменатите сърца) и неговата глава. В долния ляв ъгъл, ако не играете ниво в дадения момент, ще видите възможност да запазите играта с F2 и replay опция, ако сте до врата. Ако пък сте започнали някакво ниво виждате измерваните като с хронометър минути, секунди и стотни, за които минавате поредното предизвикателство. В горния десен ъгъл са монетите. Докато оглеждате имота, в долния десен ъгъл можете да намерите броя притежавани ключове и изображение на къщата. Първоначално тя е синя, но прогресът я преобразява в розово.
  Преди всяко ниво играчът е посрещнат от рисунка на пейзажа, а после получава екран с инструкции какво да направи, за да се прибере вкъщи с поредния златен ключ. След ниво можете да видите екран, който показва дали играчът бие; вляво е изобразено времето, което трябва да се подобри (но не задължително), а вдясно е времето на играча. Според резултата получавате хумористична картинка, на която Пинко или противникът му триумфира на подиума. За съжаление само веднъж успях да надвия компютъра в неговата игра и мога да заявя, че няма никакъв стимул това да се прави. Не получавате награда за усилията си.
  Финалът е тъп. Не само, че получавате единствената кътсцена изобщо, която е мега грозна, но на всичкото отгоре играта просто свършва, като отрязана. Казах си, че толкова ми стига. Повече няма да пипна тази игра.
  Като цяло имаме случай на няколко свежи идеи, опропастени от лоша реализация. Графиката едва крета, звукът се запомня повече с липсата на музика, отколкото с нещо друго. Геймплеят, макар и забавен за едно изиграване, е безкрайно повтаряем след петото ниво и изживяването си струва само заради босовете, които, както казах, не са предизвикателни. Няма достъпни тайни (освен картините) и стимули за преиграване (за да биеш времето на компа трябва да си мазохист, а монетките се появяват наново при всяко преиграване на ниво, така че картините дори не са трудни за отключване). Противниците са с интелект на кофа за смет. Трудно е да се умре, освен ако не изстреляте пантерата в някоя пропаст. Историята е пълнеж.
  Може би най-дразнещият проблем е този, че играта е платформър и страда от популярен за жанра проблем: ако не скочите точно в центъра на платформа, пропадате през нея. Не искам и да започвам да обяснявам колко дразнещо е да паднеш през платформа за трети път, докато междувременно те гони динозавър, който си иска яйцето. Много, много кофти проблем.
  Затова играта получава оценка 3/10. Заради фактора носталгия. Иначе бих я съдил дори по-критично.
 

 

Harry Potter and the Philosopher/Sorcerer's Stone Ревю

 
  Хари Потър. Това име води до много асоциации. За читателите това е един от най-вълнуващите литературни герои, създавани някога. Ако питате Джоан Роулинг какво мисли за "момчето, което оцеля", вероятно ще ви каже, че това е фиктивният персонаж, който й е осигурил частен самолет, необхватно имение в английската провинция и достатъчно пари, за да не работи до края на живота си. Други хора, като Даниел Радклиф, Рупърт Гринт и Ема Уотсън, могат да благодарят на момчето с белега, защото именно екранизацията по историята на нелекия му живот ги изстреля в небесата на вече леко съмнителното холивудско величие.
  Разбира се, Х.П. има и удоволствието да бъде търговска марка. Това означава няколко неща. Например, че някои български търговци могат безсрамно да лепват името му на своите фирми ("Хари Плотър" - подгответе ми чека, идвам!). А откакто настъпи 2001 г. ЕА Games придобиха правата да създават и издават видео игри за приключенията на очилатия магьосник. Дали Философският камък е достатъчно привлекателен, за да убеди мама/тати/чичо/леля да бръкнат в портфейла? По-скоро да.
  Когато си пуснете играта ще бъдете посрещнати от доста простичко меню, което ви дава възможност да проследите първата година на младия Хари в Хогуортс или да пробвате режима Куидич. За всяко от тези неща ще пиша в конкретика.
  Story режима наистина няма нужда от много обяснения. Ако не сте запознати с историята на Хари Потър, то препоръчвам да се сдобиете възможно най-бързо с книгите на гореспоменатата писателка Роулинг и да прочетете всичко от кора до кора. Когато се вманиачите достатъчно по магьосническия свят, създаден от любимата ни Джоан, би било хубаво да видите филмите по книгите, които за съжаление са с един повече от книгите, понеже сребролюбието на Warner Bros. не знае граници. Тогава, ако още ви се иска да размахвате пръчки и да викате произлизащи от латински думички, би било хубаво да се насочите към видео игрите по темата, които са, в интерес на истината, доста повече от филмите. Няма да скучаете. Гарантирам го.
  Ако все пак сте абсолютен мъгъл, обяснявам: Хари Потър е момче, което не е като останалите. Той може да говори със змии и има странен белег с формата на мълния на челото си. Тези му атрибути са достатъчни, за да накарат приемното му семейство Дърсли да го намразят и да го направят затворник в собствената им къща. Но това не продължава дълго, защото Хари разбира, че всъщност всичко особено в жизнения му път има логично обяснение - той е уникален магьосник и ще-не ще, налага се да ходи на училище за магия.
  В story режима играчът има две главни задължения: да праща Хари като добро детенце на неговите уроци (и да ги изкара с отличие) и да помогне на "специалния" Потър да оцелее, понеже много народ му желае злото. Има още няколко вида нива, за които ще спомена долу. Въпросните задачки, за жалост, са елементарни.
  Влезе ли на уроци, Хари е удостоен с близък кадър на свой учител, който му показва заклинание под формата на определен символ. За да научи заклинанието, играчът трябва да проследи очертанията на символа чрез задържане левия бутон на мишката. Колкото по-точен в следването е играещият, толкова по-доволен ще е даскалът, което от своя страна ще води до повече точки за Грифиндор. Тези точки определят кой "дом" от четирите - Грифиндор, Слидерин, Рейвънклоу и Хафълпаф, ще бъде първенец на края на годината. Разбира се, за да има някакво предизвикателство, научаването на всеки символ е за ограничено време. Играчът получава няколко опита да се изучи максимално добре (четири), като при всеки нов опит преподавателите стават все по-взискателни, в процентно отношение.
  Личното ми постижение беше между един и два успешни опита, защото, ако трябва да съм честен, не си давах много зор. Хубавото е, че заклинанията са само пет (например заклинание за отключване или такова за вдигане на предмети). По-малко точки за Грифиндор, но това е все едно. После ще споделя защо.
  След като научите заклинание, менторът ви завира в някакви помещения, където придобитите знания да бъдат тествани практически. И тук ахнах - въпросните преподаватели изобщо не си играят! Или искрено искат студентите си мъртви, защото тези "тестове" са кой от кой по-смъртностни. В опит да поразмаха пръчката си малко по-уверено, Хари ще трябва да се изправи срещу охлюви, костенурки, които изстрелват огън от... задните си части, месоядни растения и какви ли не други изчадия, за които един прост ученик няма как да е подготвен, но нейсе. Освен това пред напористия очилатко ще има не една и две пропасти за прескачане. Ако не друго, поне броят на враговете и местностите, които ще посети, са приятно разнообразни.
  Като говорим за врагове, има и няколко боса, които са хмм, доста елементарни. Да не кажа обидни за интелекта на геймъра. Ще имате честта да се биете с призрака Пийвс, фигури за шах в човешки размер и няколко други по-заплашителни същества. Финалният бос, сам по себе си, не е кой знае колко труден, но за разлика от останалите поне успя да ме убие към пет пъти. Рекорд.
  Един от най-големите позитиви на тази игра е, че Хари може да се шматка където му се прище между мисиите. Целият замък, пардон, училище, е достъпно и е пълно с всякакви тайни, които ще зарадват упорития детектив, който обръща дърво и камък, за да ги намери. Белязания (Хари) може да посети и няколко места извън замъка. Защо да не отскочи да види новия си добър приятел Хагрид? Все пак и той има животозаплашваща задача за малчугана.
  Тайните са няколко вида - бобчетата на Бърти Ботс във всякакви вкусове, които братята Фред и Джордж колекционират, за да финанситат своите пакости - могат да се видят общо взето на всеки ъгъл; Wizard Cards - колекционерски карти на известни магьосници, които най-често се намират в кофчежета, но и вече споменатите братя ги обменят срещу бобчета; Challenge Stars - звезди, които се събират по време на преподавателските тестове. Трудно се намират всичките, отваряйте си очите; Chocolate Frogs - жаби, които запълват жизнените показатели на малкия първокурсник. Още едно доказателство, че ако Хари не се пребие в някоя пропаст е малко вероятно да умре.
  Разбира се, понеже сме яки магьосници, светът е леко отворен за интеракция. Можете да изблъсквате предмети от пътя си, да събаряте дървета, за да си направите мост, да "препарирате" врагове и пр. готини фокуси.
  За съжаление, играта не е лишена от бъгове, които могат да развалят удоволствието по-скоростно от заклинанието "Адава Кедавра".
  Първо, инструкциите, които играта се опитва да дава на геймъра, изчезват, иначе казано, не се изписват напълно, което ги прави безмислени.  Заклинанието Wingardium Leviosa е с ограничен обсег и понякога преместването на предмет от точка А до точка Б може да изисква няколко произнасяния на вълшебните слова.
 Друг грандиозен бъг: при поредния скок Хари не успя да се хване за платформата, моделът му изчезна и де факто трябваше да рестартирам, но интересното бе, че все още можеше да се чуе звукът от употреба на пръчката му. Странно. Понякога Wizard Cards се бъгваха и не можеха да бъдат колекционирани от сандъци, което направи прибирането на всяка от тях невъзможно (което е все едно, защото от общо 35 успях да събера едва 9, минавайки само през основните мисии).
  Ако се абстрахираме от тези странности, играта определено успява да всмуче играча. Като изключим някои отвратителни мисии като тази с шаха или гонитбата с трола, повечето мисии се играят с голяма радост. Нива като тези с Филч и Куидича са мега приятни и ненатоварващи.
  Графиката е стара, но някак приказна и достатъчно детайлна. Музиката, мисля, е директно взета от филмите, което е страхотен ход от страна на ЕА и още една причина играчът да почувства, че и той е магьосник. За съжаление Хари е ням почти толкова колкото Морган Фрийман, но и той, и останалите персонажи и същества са озвучени много добре. Макар че прави впечатление, че определени актьори, като покойния вече Алан Рикман, не са взели участие в правенето на играта.
  Сега, както споменах по-горе, едно от големите разочарования е, че точките нямат никакво значение. Защо? Защото независимо колко се тюхкате да вземете максималните точки за Грифиндор, определен дом винаги ще е пред вас. Не плачете, защото... който е гледал/чел знае какво става накрая. Което прави системата за точките К-У-Х-А.
  Ако пък ви е писнало от кътсцени, които и без това са минимални, и водене за носа, винаги можете да пробвате режима Куидич. Той се състои от две части.
  Първата част се казва Broomstick Practice (Упражнение с метла). Пред очите на преподавателя, който ви учи как да контролирате метлата си, мадам Хуч, трябва да минете през определен брой кръгове за определено време, разбира се. Те са земни и въздушни, като колкото повече преминете, толкова повече цветът им потъмнява. Общо кръговете са 82 на брой, като успях да мина максимално 78 от тях и се отказах. Минете ли определен брой кръгове, мадам Хуч се възхищава и ви награждава с точки, а ако сте максимално близо до осемдесет и втория кръг, то времето ще бъде намалено с около 20%, за по-голямо предизвикателство... не, мерси. За по-любопитните има и скрита стая, която... не крие нищо, но ще бъдете поощрени от мадам Хуч, ако я намерите. Късмет.
  Когато това ви писне можете да поиграете Quidditch Tournament, който е описан най-добре от името си. Правилата са следните - цъкате с отбора на Грифиндор. Играете по два пъти с всеки дом. Целта е да се хване сничът. Това става, като Хари приближава снича (появява се звуков ефект, който показва това) и после с десния бутон на мишката, ако нацели правилния момент, Хари хваща летящото нещо. Важно е да се отбележи, че сничът е бърз, но можете да забързвате и забавяте метлата, а и сничът е обграден от аура, та да не го загубите. Накрая отборите с най-много победи играят финал.
  След като не успях да мина на сто процента предизвикателството при мадам Хуч реших да надвия поне това. За свое учудване и тук не бях затруднен никак. Макар че може да бъде удрян от различни топки (bludger-и) и самите играчи, Хари е танк и няма какво да го спре да спечели, дори играчът да няма идея какво прави  и да го забива в земята. Противниковият търсач (seeker) е много зле и не е никак достоен опонент.
  В крайна сметка хванах снича... и всички шест победи (съответно, 1380 точки). Не убих Хари нито веднъж. На финала потопих Слидерин, които завършиха с три победи, три загуби и 990 точки. Хафълпаф преклониха глави с три победи, три загуби и 980 точки. Последни от турнира си тръгнаха от Рейвънклоу с шест загуби и 310 точки.
  Може би се чудите каква е наградата след толкова време, отделено за куидич. Нищо. Победителят трябва да се задоволи с горчивия вкус от празните си ръце и слушането коментара на Лий Джордан, който представлява
десет реплики на кръст. Да върви по дяволите.
  В крайна сметка струва ли си да влезем в Хогуортс и да натрием носа на лошите за първи път? Абсолютно, въпреки искреното желание на споменатите недостатъци да ни откажат. Почвайте играта смело.
Оценка: 8/10