Ние мразим руски игри!

 
Руските игри са само част от огромния и разнообразен свят на видео игрите. Всички обичаме игрите, създадени от компании, базирани в Източна Европа. Ако питате мен защо ги харесвам, бих дал две причини:
  1) защото сме братя и трябва да се подкрепяме (аргумент, непопулярен сред българите, които мразят всичко и всички)
   и
  2) защото хората влагат много труд и старание в творенията си. Примери колкото искаш. S.T.A.L.K.E.R. e първото име, което изскача в главата ми.

  Много българи искрено обожават СТАЛКЕР (нямам идея как се пише на български език) и го играят до ден днешен, с надеждата, че в близкото бъдеще ще играят нови игри, свързани с Чернобил, мутанти и готини сталкери. Това доказва, че източноевропейците (в случая на S.T.A.L.K.E.R - украинци) определено имат талант в създаването на малки диаманти.
  Руските игри като цяло обаче се възприемат по тотално различен начин от родните клавиатурни воини. Ако се разровите из коментарите под статиите и форуми на наши сайтове за игри (вж. PC MANIA)  ще видите много и сякаш искрена омраза. Защо така?
  През годините са излизали мноооого руски игри и те всичките имат две основни характеристики: не са особено впечатляващи графично и са бъгливи, та ум да ти зайде. Не звучи като кой знае какъв проблем, нали? Е, изглежда, че покрай западните класики, които се появиха през годините, сме станали мега взискателни, а всичко, което се различава дори малко от тях, обира пешкира, така да се каже.
  За това надменно отношение има няколко причини.
  На първо място, ние сме свикнали на западните компании и техния стил. От малки потръпвахме от вида на ЕА логото на мониторите ни (което сега събужда главно презрение и някоя друга псувня по адрес на корпорацията) и знаехме тайно в сърцата си, че ни очаква стойностна игра (пример: Need for Speed Underground 2 на вече споменатите ЕА). Тези хора бяха безгрешни магьосници в очите ни. Да вярваш в безпогрешността на някого не е хубаво, както разбрахме, като узряхме.
  Второ, успешните поредици на ЕА и други установени компании логично ги поставиха на пиедестал в индустрията. По тази причина конкуренция от Изтока просто нямаше (без да броим Япония, тя винаги е била уникален играч, създаващ оригинални и стилни игри, главно за собствена публика).
  Въпреки гореописания триумпф на Запада в лицето на САЩ, Канада и няколко (Западно)европейски държави, източноевропейци & co продължиха да правят игри. И то според мен нелоши.
  Както вече споменах, критиците на руските игри дават два аргумента - лоша графика и бъгове до козирката.
  Вярно е, че енджините на руските игри не са нещо впечатляващо. Тези игри нямат кой знае каква финансова основа. Мисля, че това е пределно ясно. Но нека не забравяме, че това са уникални енджини, не закупени от някой западняк, а разработени от нулата от руските си създатели. Това изобщо не е лесна работа и според мен тези хора трябва да получат дължимото уважение за постигнатото. Графиката не е най-важното, а и кой знае - може руснаци да създадат нов, революционен енджин, който да е по-добър от всички останали!
  Бъговете вече са нещо, което никой не може да прости. И западняците не ги оправят, и руснаците. Първите ги мързи бая напоследък, но пък преди човек не можеше да се оплаче. При руснаците бъг = рутина в игрите. Обяснявам си го с факта, че бета тестването е отговорност на хора, които обичат да се черпят в работно време и работата им се изразява в танца върху клавиатурата в пияно състояние.
  Шегата настрана, има само една логична причина за това състояние, поне според мен. В Русия няма концерни за игри (освен може би 1C, където нещата са добре и се издават сносни игрици, но тя не е изключително руско сдружение), което би значило, че повечето игри се правят от пичаги и женици, на които игрите са хоби. Това би обяснило как се зараждат средняшките енджини и неизборимите гличове. Ако някой е по-запознат, моля да сподели в коментарите.
  Разбира се, има и други проблеми, които са типични за руските игри, като например ясно изразения национализъм в тях. Руският език е приоритетен за руските разработчици и това може да е кофти за онези от нас, които не са били родени по време на соца, когато всички са учили руски в школото. Озвучаването е абсолютна шестица на руски, но е трагедия на английски, което би отказало мнозина. За радост този  казус се решава... с наемане на англоговорящи актьори.
  Аз мога да предложа няколко контрааргумента на критиците:
  1 - игрите на руснаците винаги са атмосферични и световете им те всмукват веднага...
  2 - сериозен акцент върху историята, което всъщност се среща все по-рядко днес.
  3 - учи ви се руски? Това е лесният начин!
  4 - в някои игри има директни препратки към славянската култура, което е само по себе си богатсво, което не трябва да се подценява.
  5 - руските игри са лесни за подкарване на повечето компютри (има и изключения, особено напоследък) и са перфектни за вас, ако ви се цъка нещо неангажиращо.
  Днес руските и другите източноевропейски игри се борят за свое място под слънцето, тъй като хегемонията на Запада го направи лаком за лесни пари и той започна да пуска бъгливи полуфабрикати. Надявам се, че омразата към руските игри ще престане, защото на всички игри трябва да се гледа като на форма на забавление.

Mafia III - Цар на open-world игрите. Дали?

 
От известно време не играя open-world игри. Повече от всеки друг жанр, при тези игри всеки новак иска да надскочи другите с нещо. Това води до все по-големи и по-големи изисквания към нас, геймърите, за да разцъкваме нещото с нормален фреймрейт (вж. последната статия).
  Уви, дивелъпърите малко ги мързи да измислят оригинални новости, затова правят по-големи и по-пусти градове (ако приемем, че територията, която изследва главният герой, е град), но с повече тъпи и повтаряеми до желание за самоубийство странични задачки. Ето защо на практика развитие в жанра няма. Най-много някое ново готино умение, толкоз.
  И ако това е главната причина да се откажа (освен чистата взискателност на новите заглавия), то има едно следствие, което може да убие и малкото ми желание да си пусна игра от този тип: приматът на поредицата Grand Theft Auto. Oткакто се появи на бял свят, прочутата "Автокражба" скри топката на всички конкуренти, настани се на трона на жанра и каза, че няма да слезе оттам. За съжаление, играта вкара толкова много от основните механики, оформящи open-world игрите днес, че конкурентите нямаха избор, освен да копират. Едно към едно. В резултат на това кралят още си е същият...
  Но един ден излезе една игра. Името й беше Mafia II. Тя беше дело на 2К Czech, които без съмнение са много талантлив екип (вече са в историята). Естествено, очакванията бяха от средни надолу, тъй като се появи неизбежното сравнвние с GTA. Пускайки си играта, очаквах да е поредното копие, целящо да спечели лесни пари за създателите си. Това, което се случи, ме остави в шок.
  Играта не просто не беше поредното копие. Тя беше превъзходен продукт, не перфектен, но отличен, без уговорки. Графиката беше страхотна, музиката - точно като за времевия период, макар и леко повтаряема. Геймплейно играта предоставяше изненадата.
  Това не беше GTA. Това беше МАФИЯ.
  Много малки, но радващи неща, можеше да прави играчът.
  На първо място - обирът на различни имоти, сред които бензиностанции и магазини за оръжия. Играчът можеше да прибегне до тази "крайност" ако не му стигат парите за нещо (например дадено пушкало), както и ако просто му се искаше да отстрелва нещо.
  Системата за придобиване на коли чрез тяхното отключване я имаше още в оригиналната Мафия, като ние трябваше да решаваме на момента, под натиска на конкретната ситуация, дали да счупим стъклото и да придобием бързо колата, или да я отключим бавно и да не оставяме следи от кражбата.
  Джитката пресъздаваше една по-реалистична игрална среда, един по-реален свят, ако щете. Действието се развиваше през два различни сезона, първият от които - зима. Това може да означава само едно - хлъзгави пътища и лед! МАФИЯ 2 наистина успяваше да принуди играча да не кара като пияния хамалин от мах'лата, защото за това си имаше последици (наказания).
  Първо - ако караш като луд, можеше да излезеш от пътя и да се разбиеш в някое дърво. А в тази игра едно от възможните умирания е като караш с прекалено висока скорост и се забиеш в нещо, вкл. колата пред теб. Също така, ако се блъскаш много, колата се скапва и нямаш избор, освен или да поправиш двигателя на ръка, или да закараш трошката на сервиз (който предоставя стабилен брой опции, вместо елементарното пребоядисване и поправки без задаване на въпроси от GTA).
  Като говорим за скорост - в оригиналната игра (която не съм играл, засега), че и в продължението, станахме свидетели на една от най-стриктните полицейски служби изобщо. Ако караш на червено - глоба. Ако превишиш ограничението на скоростта - глоба. Ако не платиш глобата те арестуват и край на мисията (освен ако не избягаш, което беше много рисковано начинание). В света на "Автокражбата" да показваш среден пръст на светофарите беше неписан закон и страхотно нелогично.
  Шестозвездната система от там беше заменена с подписването на смъртната ти присъда, ако убиеш някого, дори инцидентно. Звучи нечестно, но така е логично. Колкото повече бягаш, толкова по-сериозна съпротива. Така ТРЯБВА да е!
  Понеже си говорим за не много розов свят (както във всяка такава игра), можеше и да подкупиш куките, но ако нямаш пари, чао-чао - вадят патлаците и един уличен келеш по-малко... 
  Якото е, че понякога и местното население помага на ордените на реда, ако правиш хаос и те не са пристигнали. Разни мъже вадят пистолети или други оръжия и ако не си зад прикритие, Всевишния да те пази. В GTA пешеходците понякога вадиха оръжия, но само ако нападнеш тях лично, което в повечето случаи значеше лесни пачки и безплатно оръжие.
  Мафия 2 имаше и история с главно И. Влизаме в кожата на емигранта от Италия Вито Скалета, който първо се бие за съюзниците срещу фашистите в родината си, а после се изявява като нехранимайко, изкарващ кинти по заобиколни начини с не особено умния си авер Джо Барбаро.
  Акцентира се върху тежкия живот на емигрантите в САЩ, които искат да постигнат американската мечта. Почти всяко лице, което виждаме, бива развито, докато играем. Има по малко от мафията, задачки за честно изкарани пари (!) и забавление за Вито, и той трябва да почива... Като цяло историята ме грабна и наистина успях да се почувствам като италианец, докато ковах съдбата на Вито. А многобройните събития и plot-twist-ове ме караха да искам още и още.
  Повечето от гореизброените неща вече ги има в GTA игрите, но истината е, че МАФИЯ ги измисли и ги наложи. Тези идеи са в оригинал от Mafia, но важното е, че бяха интегрирани превъзходно и в продължението, което превърна една игра с потенциал в хит. А това не е за подценяване. Сега знаете, че и Рокстар са крали от някого.
 Въпреки немалкото си недостатъци, играта ме остави с желание за продължение. Вместо такова получихме няколко DLC-та, които по принцип не бяха лоши, но бяха далеч от висотата на играта, върху която бяха базирани.
  Приключенията на Джо бяха едно приятно разклонение на ниво история (за да опознаем и него по-добре). Имаше какво да се прави и си струваше изиграването, най-малко за да видим къде се е завирал Джо, докато Вито го е търсил.
  За съжаление, изявите на другия управляем герой, Джими, бяха обречени на посредственост, главно поради мега ограничените мисии и подобието на история. Нямаше никакъв мотив и беше видно, че Джими е badass, за да компенсира липсата на свестен сюжет. Просто няма как експлозии да движат играта.
  После разбрахме, че ще има трета част. Горната ми теза доказва, че нововъведения МОЖЕ да има, също така те са ключът за успех, ако бъдат изпълнени правилно.
И мога само да се надявам, че това ще е конкурентът на GTA за трона, на който седи властелинът на open-world игрите. Предшественикът на Mafia III със сигурност доказа, че има с какво да се бори!

Развитието на игрите може да има и негативни последици

Не мога да не съм бесен в последно време. Може би се питате защо гневният пристъп на някакъв си блогър заслужава вниманието ви? Отново, заради политиката на големите компании, занимаващи се с разработването и издаването на видео игри.
  С годините очакванията на геймърите спрямо игрите се увеличаваха. Ама много. Което е нещо нормално, при положение, че технологиите постоянно се развиват и поне веднъж на няколко години се е появявало някакво нововъведение, което да ни "утрепе". Очертава се така да е и за в бъдеще.
  На мен лично изобщо не ми е дремело като малък как изглежда играта графично. Важно беше как се играе. Е, с минаването на годините разработчиците бяха подкокоросани от шефовете си все повече да разработват блестящи енджини, с които игрите да изглеждат по-реално. И така с годините графиката започна да има значение. Или поне в очите на някои от нас.
  Първият ми сблъсък с "красива" игра (ако мога да се изразя така) беше през 2003 г. май, с Макс Пейн 2. Това беше прекалено красива игра. Някак всичко изглеждаше плашещо реално. И тази красота помагаше много за атмосферата. А графичната перфектност беше допълнена от пристрастяващ геймлей и пасваща музика. Какво повече му трябва на човек?
  Минаха години (Не правете асоциации с пенсионерския вестник, буквално). През 2004 г. (май) излезе Far Cry. Така и не разбрах какво се прави в тази игра, но пък запомних божествената красота на стартовата локация. После излезе Crysis, деяние на същите хора - Crytek. Отново графика-бижу. С думи не можеш да я опишеш.
  Само че тази игра беше причината за масов вой на геймърите. Най-после стана ясна цената на красотата, която гледаме, докато играем. А именно - изискванията. Заради енджина си играта имаше изисквания, които се оказаха кусур за много геймърски конфигурации. Така немалко играчи се лишиха от досег с хубавата игра. Crysis, така да се каже, мина и замина. И хората си казаха, кво пък, една игра пропуснах, голяма работа.
  Проблемът е, че с годините технологиите продължиха да се развиват, с тях графиката ставаше все по-реалистична. Оттам и изискванията се покачиха безобразно. И хората, какво да правят, играе им се. Няма избор - останалите джобни или пари от заплатата се деляха за ъпгрейд.
  Днес вече немалко хора трябва да спрат с новите игри. Изобщо. Проблемът не е в цената на игрите - българският геймър не е по купуването, нали знаете?  Просто някои от нас не могат да ъпгрейдват прекалено често (което вече е задължително, ако искаме не просто да играем новите игри, а, забележете, да ги подкараме!) по чисто финансови причини.
  Аз съм един от тези хора. И знам, че не съм единствен. Даже напротив. Това е тъжно, защото поради бързата еволюция на компютрите и техните части ние се лишаваме от удоволствието да играем новите игри, които всички на Запад ще купят. Защото имат конзоли, а конзолите не изискват ъпгрейд веднъж на няколко месеца. Разбира се, аз, като PC геймър, изключвам изобщо възможността да мина на конзоли. Опитах и не ми допадна. Но понеже конзолните геймъри могат да си позволяват красиви игри с фреймрейт-бетон, само срещу закупуване на играта, големите компании правят все по-сложни и взискателни продукти. Което може да отговаря на конзолните играчи и техните мераци, но не и на тези на компютърните маниаци, чиито конфигурации се запъхват неизбежно един ден. А този ден идва по-често, отколкото би ни се искало.
  Нека да дам един пример - много исках да играя вече излязлата Max Payne 3. Като фен на поредицата си бях казал, че няма как да я пропусна. Но после се появиха изискванията за компютърната версия. Ужас. Нямаше как да отделя толкова място на твърдия си диск, мисля, че бяха 35 гигабайта. Другото покривах. Не знам, може би аз съм от старите кучета, но помня като вчера деня, в който се възмущавахме, че една игра изисква 15 гб свободно пространство на твърдия диск. 15! Никога не бих отделил 35 гб за игра. Това е прекалено много. Такова светотатство можах да преглътна само за мега очакваната от мен Star Wars The Force Unleashed: Ultimate Sith Edition, която изискваше 25. Но какво се оплаквам, Макс Пейн 3 била добра игра, ако трябва да вярваме на ревютата. Може би ще я видя...
  Към днешна дата вече не мога да подкарвам новите игри на нещо повече от минимални настройки. А мястото на твърдия диск трябва да се жертва все повече. Което значи, че хора като мен няма да могат да се насладят на игри като новите Assassin's Creed-ове или, да кажем, Middle-earth: Shadow of Mordor. Просто изискват много ресурси и тези изисквания ще нарастват. Затова, уважаеми сънародници (и братя източноевропейци, всъщност), ще си останем с класиките. И с инди игрите. Те са по-грознички, но пък знаем, че ще ни разтоварят подобаващо, когато трябва.
  Нека това мое мнение да не се възприема като мрънкане. Отдавна сме свикнали с това, че за гейминг се изискват сериозни финансови възможности. Или да пестим като попове. Но пък това е то "благословията" да си от Източна Европа. Малко сме бедни, не можем да си позволим много, но поне и за нас винаги ще има нещо. Геймингът доставя голямо удоволствие и слава Богу, е достъпен за всички под някаква форма. Дано да бъде така и занапред. А и нека да го погледнем от добрата страна: като играем любимите игри от едно време и новите инди произведения на изкуството (бих ги характеризирал точно така, поради уникалността им) е много по-трудно да се разочароваме...

Red Orchestra 2: Heroes of Stalingrad Ревю

 

  Игри по Втората световна. Толкова са много, че направо ми писна. Повечето са много слаби, една немалка част са сносни, а има и една отредена група на най-добрите. Днес ще ревюирам една от тези игри, които задължително трябва да се изиграят, ако сте фенове на тази историческа епоха.

  Името на играта ми се стори особено. Не съм играл оригинала, познат просто като Red Orchestra: Ostfront 41-45. Буквалният превод, за скараните с английския език, е Червен Оркестър. Ако незапознат човек като мен беше погледнал навремето само името на играта, без да има достъп до още информация, би си помислил съвсем сериозно, че играта ще е симулатор на оркестър. Музикален. Нека това да не ви заблуждава.
  Червен Оркестър е името на немските шпиони, работещи за Съветския Съюз. Ама играта не е и стелт с шпиони. Red Orchestra 2 e реалистичен шутър от първо лице и в същото време симулатор.
  Подзаглавието подсказва, че играта ще ни захвърли в СССР по времето на нацистките атаки там, т.нар. План Барбароса. Сталинград е мястото, където огромни немски части са обградени, разбити и обърнати в бяг от руснаците, които буквално до вчера губят битка след битка.
  Ще започна с атмосферата в играта, защото според мен тя е най-големият плюс на това произведение на изкуството.
  Авторите на тази игра са свършили наистина добра работа в пресъздаването на разрушения СССР. По улиците няма жив човек, но пък има задължителните пропагандни плакати. Сградите са сринати със земята, не е останало нищо от селското стопанство, кратерите са навсякъде. С думи прости, чувството, че се намирате в една мъртва земя, ще ви сполети веднага щом започнете играта.
   Войниците се държат така, както аз бих се държал на бойно поле - викат, псуват, плачат, повдигат духа си. Не мисля, че този елемент е пресъздаден на толкова високо ниво в друг продукт по темата.
  Музиката пасва чудесно на случващото се пред вас; звуците на оръжията, артилерията и всичко друго са перфектни. Надали може да се очаква повече тук.
   А какво е войната? Ад на земята. Това е много добре направено: можете да умрете по всевъзможни начини - да бъдете взривени на парченца от артилерия или граната; да бъдете простреляни в гърлото и да се удавите в собствената си кръв; да бъдете ранени леко(ако е така, можете да се превържете) или смъртоносно (войникът губи представа за околния свят унася се и умира). И всяко едно от гореизброените става по невиждан начин. По реалистичния начин.
  Реализъм по време на война значи само едно: един-два куршума и сте аут. Ако един куршум не ви убие, то следващият ще ви довърши. Откатът е реалистичен и всяко оръжие се чувства като истинско. Войникът се уморява от спринтиране. Като говорим за оръжия, всички страни в конфликтите са оборудвани с автентичните за конкретното време оръжия. Тук нямам никакви оплаквания.
  Графиката е много добра, особено ако се играе на по-високи настройки. Всякакви възможни детайлчета могат да се видят, стига да се огледате наоколо. Хората приличат на хора, движат се като такива (повече от прилично ниво на анимациите) и всичко (е, почти всичко) е акуратно спрямо законите на физиката. Загледайте се в надписите по руските танкове...
  Прочее, в играта са достъпни и танкове, които могат да се управляват. Това става игра в играта, защото да се играе с танк си е симулация само по себе си. Да се оцелее срещу танк е зверски трудно, ако нямате подходящите гранати. Хубавото е, че битките танк срещу танк изискват стратегическо мислене от играча, защото тежките машини наистина са ценни и никой не иска да ги губи. Ако не обмисляте ходовете си, танкът ще е вашето лобно място.
  Геймплеят може да се дефинира с една дума: задоволителен. Каквото сте правили в други шутъри, го правите и тук, или поне контролите са сходни. Онлайн алтер-егото ви може да спринтира, да кляка, да се прикрива, да ляга по корем. Нищо ново. Но когато всяка грешка се наказва със смърт, ще обърнете много повече внимание на действията си. Което, честно казано, много ми хареса, и като че ли освежи тези стандартни "действия", които може да извършва играчът. Ето ТАКА се побеждава еднотипността!
  Има класове, с които може да играете. Те са много и най-различни: щурмовак, пушкар, елитен пушкар, поддържащ клас с тежка картечница, снайпер и т.н. Изборът с кого да играете е изцяло ваш. В дясната част на екрана ви има карта, на която можете да изберете къде да се възродите на бойното поле, след като ви убият.
  Сингълплейър кампанията е майтап. Не казвам, че е лоша, но е излишна. Има тренировка и две кампании, немска и съветска, като и в двете ви се поставят конкретни задачи. Например да превземете ключова сграда в района. Тук играта става стандартна по неприятния начин. Изкуственият интелект е на средно ниво и ще умрете не веднъж или два пъти, но все още съм на мнение, че соло играта е само за загрявка.
  След като играта стана безплатна в Стийм си я свалих веднага и започнах да играя страхотния онлайн режим. Да, бях играл онлайн чрез Тунгъл, но друго си е човек да притежава оригинала и да играе в оригинални, а не пиратски сървъри. Гореспоменатите яки елементи блясват срещу хора. Много е забавно да се организирате с приятели и да поиграете заедно, защото в тази игра да си пазите гърба е нещо задължително. Ако ви се падне и добър командир (може да дава заповеди и да привиква артилерия), който да води отбора към светли бъднини, евала ви правя.
  Режими колкото искаш - реализъм с ПОВИШЕНИ щети (трудно), CS (не ме изкефи нещо, чопнали са залагането на бомба от най-известния онлайн шутър) и много други.
  Има гласов чат, за да се разбирате устно. С две думи, всичко има. Стига да сте потренирали срещу компа, ще бъдете добре срещу хора. Немците са машини (играчите от Германия), но и те се свалят, ако ги хванете по долни гащи.
  Мултито добавя японци и янки, които да се кормят на азиатски терен, като отново оръжията са едно към едно с периода. Японците могат да спретват атаки със самурайските си мечове, а американците разполагат с огнехвъргачки. Лудница. На който му е писнало от европейските военни действия, може преспокойно да се прехвърли на Тихоокеанския фронт.
  Играта има проблеми. Репликите на руснаците и немците са гадна смес между английски и съответния майчин език на воина. Много мразя това в игрите и донякъде именно този неудобен момент разваляше цялостната атмосфера. Освен това, излишно е да казвам, че тая игра е трудна, съответно не е за всеки. Ако сте от феновете на CoD, това не е вашата игра, защото се изискват търпение и постоянност, за да станете добри на тази игра. Кампаниите са безвкусни и кратки и далеч не толкова предизвикателни, колкото биха могли да бъдат.
  Все пак гореспоменатите недъзи не бяха в състояние да ми развалят кефа от тази игра. Така че нападайте и ще се видим в Сталинград...
Оценка: 9/10

 
 
  
 

Sоviet Unterzögersdorf Sеctor 1 Review

Здравейте отново, скъпи мои читатели! На първо място искам да се извиня за поредното си отсъствие (този път безобразно дълго). Причината за него е университетът. Той наистина може да е много времегубещ понякога, какво да се прави. Надявам се, че няма да се повтори отново, но нищо не мога да обещая.
   Играта, за която ще си говорим днес, е Soviet Unterzögersdorf Sector 1. Тя е дело на пичовете от Monochrom, компания за игри от Австрия. Не сте ги чували, защото не са от големите. И слава богу - кой знае какви игри щяха да правят, ако бяха подразделение на ЕА, например.
  Konföderation Soviet Unterzögersdorf е името на последния съветски сателит. Той е малък (свежда се до едно селище) и запада много след разпада на братския СССР. Това е селище, което се намира на територията на днешна Австрия, но не поддържа никакви отношения с "т.нар. Република Австрия" и ЕС. Демек СУ (както ще съкращавам името на конфедерацията отсега нататък)  е последната държава в Европа, която се стреми към "светлото комунистическо бъдеще".
   Една сутрин главният герой в играта, партиен секретар Гомулка, се събужда и излиза, за да патрулира, само за да разбере, че неговата любима родина е превърната в кочина. Той, разбира се, се заема да оправи кашата, която е доста сериозна: в СУ вече е пълно с боклуци, предишният часови не е на поста си и т.н.
   Играта представлява point-and-click adventure. Гомулка се движи с левия бутон на мишката. С десния бутон на мишката се избира действие: Гомулка може да инспектира предмет (иконка на око), да го вземе (ръка) или да говори с някого/ да направи коментар на ситуацията (уста). Веднъж избрали действие, можете да го извършите отново с левия бутон на мишката.
    Достъпно е и специално меню (ще го намерите в горната част на монитора, стига да посочите тази част от него с курсора), което има: две фигурки на другаря Ленин (за изход от играта), картинка на обувки (за придвижване на героя), око, ръка, уста (за тях вече обясних), куфар (в който Гомулка съхранява предметите) и две дискети за save/load. Менюто е алтернатива на вече споменатия модел с мишката. Можете да изберете който от двата метода за управление ви е по-удобен, но мога да заявя, че този с мишката е за предпочитане, защото е по-бърз.
    Като истински човек на партията, Гомулка трябва да докладва ситуацията на командващия си. Това става чрез специални станции с вграден телефон. Има няколко начина да се използва телефонът: с първото копче се набира шефа, с второто се пуска радиото на федерацията, съдържащо не знам си колко комунистически ритми (вкл. химнът на СССР, как без него), а с третото нашият човек има право да направи изявление по високоговорителя (естествено, Запада си го отнася яко, какво да очакваме от един "червен" като Гомулка).
     Джитката първоначално предоставя на играча едно малко пространство с няколко разклонения. Това е. Има врати, до които Гомулка първоначално няма достъп, но ако си изпълнявате отредените задачи, ще можете да влезете от едно време натам. Нарочно няма да спомена конкретно местата които ще посетите, защото играта е престъпно кратка и е най-добре да не ви развалям удоволствието да ги видите сами. Много ми харесаха до едно, ще отбележа само, че няма място, сложено ей така, за фон.
     Говорейки за това, дизайнът е много добър и ще напомни на всеки източноевропеец какъв е бил соцът. Дизайнът ще накара българина да се ухили, защото ще му напомни за собствения квартал. Днес. Така че на нас определено не ни е чуждо това, което виждаме (или ще видим) на екрана. Мисля, че този дизайн пасва перфектно на играта и мога само да адмирирам авторите за перфектното пресъздаване на соц реалността. Човек би помислил, че не австрийци, а братушки са я правили тази игра.
      Графиката и звукът са едни от най-положителните звена на играта. Графиката е 2d, което е добре за тази игра. Мисля, че това е правилен избор: по-опитните играчи ще си припомнят някои класики с усмивка, играейки тази игра. Звукът е с добро качество, музиката намирисва на комунизъм, което е задължително за атмосферата.
      Озвучаването убива. От смях. Гомулка е озвучен от някакъв чичко, чийто глас е много дълбок и така звучи като руснак, принуден да излезе от кръчмата след особено сериозен запой с водка. Възклицания от сорта на: "Хегел да ми е на помощ" и "Само Гласност е по-лоша идея" ще ви напътстват навсякъде и със сигурност ще предизвикат поне усмивки. Другият часови повече квичи, отколкото говори, но пък и той е смешен по своему. Въобще, и по този параграф играта ме очарова.
       Като цяло играта е едно малко бижу.
       Разбира се, не е като да няма проблеми. Оригинално играта е разработена на немски, после на руски. Малко ми е нелогично австрийци да говорят руски.
       Английският (по-точно английските субтитри, репликите са си на руски) трябва да се избере от специално меню след инсталацията, в противен случай ще я играете на немски (тоест руските реплики ще са с немски субтитри). Всичко това е леко объркващо и човек се чуди, защо в крайна сметка ги е домързяло просто да я озвучат на английски.
       Вече споменах, че играта е обидно кратка. Реално можеха да я направят по-дълга от предвиденото (грубо час игра).
       Въпреки негативите това е една игра, която силно препоръчвам. Посещението на СУ е задължително. Няма да съжалявате.
         Oценка: 8/10