Здравейте отново, уважаеми читатели. Бих искал да ви се отблагодаря за проявеното търпение и за това, че продължавате да четете този блог. Въпреки че в последно време съм относително зает, за мен ще е чест да продължа да практикувам своето хоби - писането.
Както вероятно вече знаете, основното съдържание на тази уеб страница е свързано с видео игри. Всъщност, оригиналното мото на блога беше: "Игри, още игри, само игри!". За съжаление, когато човек публикува на една и съща тематика, това рано или късно се изтърква. Ето защо един роднина, когото много обичам, ми беше предложил да споделям впечатленията си за други неща, освен за игри. Дотук опитите ми в това отношение са меко казано оскъдни - пробвах се да кажа нещо за футбола, качвах и забавни колажи. Истината е, че не се смятам за експерт по футбол. Не съм и от най-смешните хора.
Има обаче една сфера, която заема все по-голяма част от времето ми през последните години. Това е киното. Няма нищо по-разтоварващо в края на напрегнат ден от това човек да седне удобно, я с напитка, я с някаква вкусна храна, и да отдели два часа за поредната интересна лента. Изборът е практически неограничен, тъй като киното съществува много отдавна.
В продължение на доста време обсъждах филми само с приятели и колеги. Това ме задоволяваше напълно. Един ден обаче попаднах в група за филми във Фейсбук, където всеки можеше да споделя свободно мнението си. Направих няколко опита за писане по темата в тази група, което доведе до сравнително позитивна реакция както от познати, така и от непознати хора.
В общи линии, ще се опитам да пиша и за филми в скромния си блог. Това ще има няколко предимства спрямо "очакваното" съдържание за игри.
На първо място е времетраенето. Повечето игри могат да имат продължителност от четири до десетки часове. Така самият процес на подготовка (събирането на информация) отнема дни. Един филм обикновено свършва за два часа и си изграждаш мнение веднага след появата на финалните надписи.
Второ, по този начин статиите в блога имат възможност да са актуални. Не е трудно да се ревюира чисто нов филм, тъй като ходенето на кино изисква минимални финансови средства и обикновено доставя удоволствие на желаещите. Нека да си кажем нещата така, както са - нямам възможностите да подкарам най-актуалните игри, а и с възрастта все по-малко неща ми хващат окото.
Трето, новите статии от този тип в сайта биха могли да привлекат нова аудитория. Надали много хора се интересуват от стари игри по филми, каквито се покриват в блога. Затова пък мнозина биха се заинтригували от статия за последния филм от "Междузвездни Войни", например. Възможно е да се получи и дискусия, което е търсен ефект навсякъде в интернет пространството. Няма да ви се сърдя ако пишете коментари и тук. Отворен съм към всякакви критики и съвети за подобрение.
След това дълго въведение вероятно мнозина са се отказали да четат нататък. Още сте тук? Отлично. Едно последно пояснение. Не съм запознат с терминологията на кино индустрията. Затова ще помоля да ме извините ако текстът звучи сериозно опростен или ако използвам някоя дума с грешен смисъл.
Нека да започваме! Първият филм, за който бих искал да споделя своите виждания, се казва "Dragged Across Concrete". Според Уикипедия лентата спада към жанра нео-ноар екшън трилър. Интересен микс, каквото и да си говорим.
Основното лице зад нея е Стивън Крейг Цалер. Този господин е талантлив в няколко различни области. От една страна, той режисира. От друга е отговорен за сценария на "Dragged Across Concrete" и дори взима участие в композирането на музиката. Цалер има зад гърба си няколко книги и три филма. Най-актуалният е именно тук разглежданият развлекателен продукт, чиято премиера е през 2018 г.
Важно е да се отбележи, че тук не си говорим за блокбъстър. Бюджетът е относително скромен (15 млн. долара), което поставя творбата в категорията на независимите филми. Характерните черти за това са налице - оригинален сценарий, както и екип от хора, който работи по повече от един проект. Мащабът понякога обрича на забвение, както показва статистиката от боксофиса.
Въпреки това избрах именно този филм, защото той е уникален, направен с желание и лишен от предсказуемостта на големите холивудски продукции. А това означава много в наши дни, когато центърът на световното кино е все по-зависим от политиката и обществените предразсъдъци.
Първото нещо, което веднага се забелязва (и което всъщност запали интереса ми) е актьорският състав. В главните роли са ветераните Мел Гибсън и Винс Вон, като наравно с тях се нарежда неизвестният (за мен) Тори Китълс. Поддържащите роли са дадени на не по-малко качествени професионалисти, като веднага се сещам за Дженифър Карпентър и Дон Джонсън. Сред играещите в лентата има и ясно откроен немски контингент в лицето на Удо Киер и Томас Кречман. Все талантливи хора с опит.
Цалер е измислил история за чудо и приказ. "Dragged Across Concrete" успява да покаже живота в най-грозните му измерения, като в същото време не се свени да критикува индиректно обществото в САЩ и абсурните му порядки.
За какво се разправя? Двама полицаи, Риджман и Лурасети (Гибсън и Вон), залавят наркодилър и го опандизват, но грубите им методи им докарват временно отстраняване от органите на реда. Новата реалност ще ги накара да преминат от другата страна на закона. Хенри (изигран от Китълс) има собствени проблеми и се озовава в подобно положение.
Без да издавам повече ще кажа само, че филмът не доскучава от начало до край. Това е така поради добре написаните герои (които не спират да говорят) и атмосферата, която се изгражда от няколко взаимнодопълващи се фактора. Нека да задълбаем малко в това.
Пука ни за всеки един персонаж с реплики, понеже те имат своята уникална мотивация за действие и можем да се поставим на тяхно място. Логично се достига до въпроса: "Бих ли направил като тях ако бях на тяхно място?". Отговорът е категорично "да".
Без значение дали става въпрос за тримата "главни" или лицата с по няколко минути на екран, всеки прави запомняща се поява. Химията между ветерана в полицията и емоционалния му италиански партньор напомня за "Смъртоносно оръжие" по най-правилния начин.
Семейството на Риджман, гаджето на Лурасети, най-добрият приятел на Хенри са хора от плът и кръв, които просто искат да доживеят до утре и търсят своето място в света. Дори "екстрите" (тоест няколкото желаещи, използвани като пълнеж в кадрите) успяват да добавят към общото усещане за автентичност на това, което гледаме.
Може би в съответствие с жанра, към който спада, "Dragged Across Concrete" залага почти изключително на тъмните цветове. Голяма част от действието се развива през нощта. Лицата на Гибсън, Вон и Китълс често са едва видими в тъмното, което е умишлено търсен ефект. Така се изгражда чувство на неизвестност, което държи зрителя на нокти в очакване на развръзка. Лично за мен този подход е успешен и се надявам, че повече студиа ще го използват в бъдещето.
Нещо друго, което не виждам толкова често напоследък, е наличието на камера, която заснема пътниците в кола в движение. Така дори да няма разговор можем да наблюдаваме реакциите на пасажерите и да усетим техните емоции в конкретния момент.
Достойна за похвала е и музиката към филма. Тя е дело на Джеф Хериот и на самия Цалер. Има тежък акцент върху парчета на групата "The O'Jays", което кара лентата да звучи ретро, но по приятен начин (съставът придобива популярност през 60-те години на 20-ти век). Особено силно впечатление ми направи песента от закусвалнята ("А Better Place for Us").
Злодеите правят кратка, но запомняща се поява. Те носят специфична екипировка и тяхното въоръжение би респектирало всеки. Както повелява канонът на екшън филмите, репликите им не са много и те комуникират главно с куршуми. Опитът им и необичайното безстрашие ги правят достойни противници на полицията и който друг посмее да им се изпречи на пътя.
Готиното на "Dragged Across Concrete" е, че това не е поредният безмозъчен екшън, където първо се стреля и после се задават въпроси. Много рядко се използват патлаци за атракция. Сцените с оръжия са запазени основно за последния половин час който, между другото, е най-динамичен и осмислящ инвестираното време от страна на зрителя. Не много ленти от жанра могат да се похвалят с подобно постижение. Бих казал, че "Cold Pursuit" с Лиъм Нийсън е друг позитивен пример от същия жанр.
Дотук обсипвахме Цалер и компания с овации. Има някои неща, които не ми харесаха. В следващите редове ще обърнем внимание на тях.
На първо място, героите на Карпентър, Киер и Джонсън участват сериозно в маркетинг кампанията на филма. За моя изненада обаче присъствието им в него беше минимално. Това може да доведе до сериозно разочарование сред определени прослойки, които гледат филми главно заради присъствието на любимите си актьори.
Второ, лошите са прекалено простовати за моя вкус, особено в сравнение с прекрасно изградените персонажи на Риджман, Лурасети и Хенри. Зависимостта им от оръжията за сметка на някаква по-дълбока мотивация ги обрича на посредственост. Както отбелязах, те вършат работа, но това е един от редките случаи, когато "Dragged Across Concrete" се уповава на клишета и си личи.
Трето, Цалер явно се е учил от основния актьор Мел Гибсън как да режисира. Какво имам предвид? Във филма присъстват няколко меко казано притеснителни и графични сцени, които биха отвратили някои от иначе проявяващите интерес зрители. Смятам, че подобни моменти допринасят за атмосферата, но трябва да има някакви граници.
Накрая и може би най-важно: филмът е прекалено дълъг. Продължителността от малко над два часа и половина гарантирано ще отпрати част от по-нетърпеливата публика (както и става, съдейки по част от ревютата в IMDb). Не помага и това, че през цялото време наблюдаваме бавно надграждане към инжектиран с адреналин финал. Всеки трябва да прецени за себе си дали може да издържи. Аз успях и не съжалявам.
"Dragged Across Concrete" е уникален проект, който определено събуди интереса ми към Цалер, както навремето "The Master" ме накара да проуча Пол Томас Андерсън. Това могат да правят само стойностни произведения на изкуството, които с времето натрупват верни последователи. В крайна сметка, парите не са всичко.
Оценка: 8/10.
