Малко актьори могат да се похвалят с успеха на Силвестър Сталоун. Кой не е чувал за житейската му история? Самата тя може да бъде използвана като вдъхновение за следващия потенциален холивудски хит.
Останал без цент в джоба, младият италиански американец постига с усилен труд изключително продуктивна актьорска кариера. Тя продължава няколко десетилетия и към днешна дата липсват признаци на забавяне.
Може да се спори кой е най-успешният период в многогодишния творчески път на Слай. Някои биха казали, че това са седемдесетте години на 20-ти век. Тогава скромният нюйоркчанин (по рождение) създава със собственото си въображение "Роки" - ултимативната приказка за сбъднатата американска мечта. Именно тази негова творба го изстрелва в света на богатство, лукс и сбъднати мечти. Всеки знае за Силвестър Сталоун и повечето от нас искат да са като него.
80-те години, особено любим за мен период, ни даряват с още незабравими образи на тук разглеждания актьор. "Първа кръв", "Кобра", "Танго и Кеш" циментират името на странно изглеждащия артист в списъка с любимци на публиката.
Следващата декада маркира началото на известен упадък в кариерата на италианския жребец. Той вече е леко отегчен и експериментирането със сценарии става все по-честа практика. Не липсват "класически" екшън роли (вж. "Специалиста"), но някои от тогавашните филми на Сталоун наистина биха накарали човек да се опули. Само името "Спри или мама ще стреля" би трябвало да даде на читателя представа за какво става въпрос.
За късмет, а може би за нещастие, 90-те години също ни изненадаха със страхотни роли, както от знайни, така и от дотогава незнайни имена, творящи в сферата на киноизкуството. Нека да обърнем внимание на две от най-запомнящите се изпълнения на екранния Рамбо - "Копленд" и "Катерачът".
Първата лента заслужава отделна дисекция в този блог. По мое мнение, Академията за филми на САЩ трябваше да връчи именно на Слай статуетката за най-добра мъжка роля (като мълчалив шериф), но това така и не се случи. В онзи ден несправедливостта възтържествува. Разочарованието ми е голямо, защото това е една от малкото роли на Сталоун до този момент, където той не разчита само на мускули и оръжия, за да забавлява.
Вторият филм също може да се опише като аномалия. Този път нашият човек е алпинист, принуден да спасява колега (и приятел) от лапите на група обирджии, озовали се по неволя на планински терен.
Това е вторият филм на Силвестър след "Роки IV", където самата природа предава послания на гледащите. Докато в боксьорската драма зимата сякаш спираше американеца Балбоа да тренира за дългоочаквания сблъсък със съветския си опонент Драго, то в "Катерача" многобройните кадри на възвишения ни демонстрират колко нищожни са човешките конфликти и проблеми в сравнение с привидната вечност на естествено изградения релеф. Ние ще си отидем и ще бъдем забравени, но той ще остане.
Уникалното на тази филмова експлозия от (позитивни) емоции е, че това отново не е просто екшън. Напротив, Сталоун, иначе казано Гейб, е принуден да мисли ход напред от своите душмани, които с лекота са готови да отнемат човешки живот, само и само да се доберат до своята награда, под формата на няколко пълни куфарчета с пари. Както в случая с Рамбо, образът на героя е изначално трагичен, но добър по сърце и много лоялен към близките си хора.
Актьорите, събрани за тази продукция, са добре познати. Ръководителят на главорезите е Джон Литгоу, познат на родната публика най-вече от сериала "На гости на третата планета". Майкъл Рукър (Йонду от "Пазителите на галактиката") е заложникът по неволя Хал, а Рекс Лин ("От местопрестъплението - Маями") не е сигурен на кого да вярва. Всички тези професионалисти дават своя принос, дали заради финансова облага, или заради оригиналния сценарий, но всеки си е на мястото и кусурите се броят на пръсти.
Южноафриканският композитор-ветеран Тревър Джоунс за пореден път показва истинско майсторство, създавайки една от най-разпознаваемите theme (основни) мелодии в историята на киното, но не само. Изключително смело решение е да слушаме почти час композиции, при положение, че в днешно време вероятно биха оставили вятъра и реките да "шепнат", само и само да се спести работа (оттам и пари).
Адмирации заслужава и липсата на интимни сцени - нещо, което би било общо взето недопустимо за големите клечки в Холивуд от 90-те. Освежаващо е да се види как приятелството и лоялността надделяват над плътските желания. Не е като да няма емоционални сцени, разбира се. Всъщност филмът прелива от тях. Няма да разкривам нищо, ще оставя любопитството на читателя да надделее и да си пусне филма. Жалко, че не съм могъл да го гледам на кино.
Както повеляват неписаните правила, всеки успешен филм се сдобива с видео-игра. Така е било през 90-те години на миналия век, така беше и някъде до 2010 г. След това изглежда продуцентите разбраха, че няма да видят голяма печалба от тези странични проекти и решиха бавно, но сигурно да дръпнат шалтера на цялата концепция за игрови адаптации на холивудски проекти.
От една страна това е добре. Игрите по филми рядко се хвалят с позитивните си качества. Обикновено те са кратки, несъвършени и унищожени от критиката. От друга, студиата в немалко случаи кривват от очакваната история и изтъкават уникални приключения с познати герои, които ако не задминават оригинала, поне могат да се нарекат достойни носители на неговите дух и наследство.
Играта "Cliffhanger" може да се опише най-добре като манджа с грозде. Вероятно намирате манджите за вкусни. Гроздето също. Бихте се съгласили, че те не водят до добра комбинация, нали така?
Нека да започнем с най-силната черта на игралния "Катерач" - придържането към първоизточника. Който тайно е искал в следващия живот (или настоящия) да бъде абсолютната легенда Гейбриъл Уокър, може да умре спокойно. Това го имаме. Гейб добива същата мотивация като във филма и има уменията да си свърши работата.
Специално внимание е обърнато на планината - високите стръмнини и типичните за тях феномени са основна част от преживяването. Цели нива са посветени на тръпката да оцелеееш. Повече за това - след малко.
Основната мелодия от филма присъства и в главното меню на играта. Звучи все толкова добре, след всичките тези години. Иначе самото меню е обидно просто, с възможност за започване на приключението и брой рестартирания преди финално поражение (три, пет или седем).
Като истински мазохист преминах през цялото нещо с минимален брой животи. Това нямаше да е възможно без добавената към емулатора опция за save/load. Да са живи и здрави хората, които стоят зад нея.
Излиза, че да си катерач е мисия невъзможна. Всичко иска да те убие - прилепи, нинджи, ножови ентусиасти. Срещу тези напасти Гейб разполага с леко ограничен арсенал от бойни техники.
Юмрукът е стар лек за всякакви неприятности, особено в близък радиус. Лошото е, че не наранява много и оставя възможност за контраатаки. Ритникът е друга ракия - с него Уокър причинява много повече болка, държи лошите на разстояние, а може да изпълни и ритник със завъртане, ала всеки китайски майстор по бойни изкуства. Изглежда и наш Слай е геймър, защото досущ като боец от "Mortal Kombat" умее да прилага унищожителна спъваща маневра. Тя може да покоси до няколко мутри наведнъж. За баланс, алпинистът получава болки в кръста (или нещо подобно, жизнените му точки спадат).
Нали помните как Сталоун шокираше с няколко впечатляващи скока, докато седяхте пред телевизора? Поздравления, това го може и виртуалният планински спасител. Всъщност, това е основна механика, без която няма да можете да стигнете до така бленувания финал. Като се затича, Гейбриъл може да атакува изневиделица, да се спаси от поредната пропаст или като истински миротворец да остави всякакви врагове зад гърба си.
Нивата могат да се разделят грубо на четири вида или части. Стандартното и най-разпространено нещо, което се очаква от пикселирания Сталоун, е да оцелее срещу цели орди от убийци. Понякога въпросните недоброжелатели се намират нависоко. Гейб ще трябва да вложи мускулна и мозъчна сила, за да достигне от подножието до върха, буквално.
Надали някога ще подчиним природата напълно. Доказателство за това са нивата, в които добродушкото, който управляваме, ще трябва да оцелее срещу стихии, причинени от майката Земя.
Накрая, логично, са битките с босовете. Тук разработчиците заслужават добри думи. Всеки по-мощен враг изисква всичките ви скрити трикове, за да падне победен.
В играта присъстват и оръжия. Понякога употребата им е препоръчителна за оцеляване на великия американец, друг път е направо неизбежна. Отваряйте си очите за това кое къде попада.
За разлика от "Терминатор" - предишната игра, която разгледах в блогчето, разнообразието на гледки и дейности е достатъчно, за да не се усеща монотонност. Нивото на трудност, макар и завишено, не е невъзможно. Мисленето извън познатите граници се възнаграждава.
Нека да обърнем малко внимание на това, което не ми хареса. Както споменах, менюто е твърде простовато. В сравнение с други игри от епохата, предлагащи ако не друго, поне куп настройки, това предава лошо първо впечатление.
Второ, "Cliffhanger" трудно може да се опише като твърдо екшън пуцалка. В цялата лента конфронтациите са повече словесни, отколкото физически. Въпреки това от Spidersoft, Virgin & Malibu Interactive са направили нещо по-типично за Джеки Чан, отколкото за Уокър. Хем може да се бие, хем да борави с пушкала. Да не вземе Гейб да се окаже поредният бивш агент на специалните служби... Тук, уви, се върви против филма. И то с цел печалба.
Мускулестият планинец се управлява тромаво и е изключително бавен ако изведнъж трябва да смени посоката си на движение. Това е недопустимо в джитка с усилени елементи на платформинг и една орда врази. Именно в калпавото управление се корени (до голяма степен) повишената трудност на "Катерача".
Тръпката да оцелееш, спомената по-рано в статията, лесно може да премине в желание за изключване на компютъра (или конзолата). Няколкото нива, посветени на бягане и катерене, са безпощадни. Обикновено две-три грешки са фатални (ако ни се позволят дори толкова). Добавянето на неуязвими опоненти е зъл, беззъб метод за изкуствено удължаване продължителността на играта. Подобни похвати не ми допадаха преди, опонирам им и сега.
"Cliffhanger" си пада и по бруталната "традиция" от "Street Fighter" надвитите босове да се появяват в следващи нива като обикновени препъникамъни. Още нещо, по което не изпитвам носталгия, но ето го пак. Възроди се и ме "ужили", многократно.
Нека все пак да опитам да завърша с още нещо хубаво. Филмчетата преди и след нивата са много добре направени. Който е запознат с първоизточника ще различи и виртуалните Гейб, Хал, Куейлън. Дори ако не греша репликите са леко изменени с цел повишен ефект, което, според мен, е добра хрумка.
Интерфейсът е приятен за окото. Виждат се само броят точки (трупат се с убийства), жизнените точки на Уокър (заедно с оставащите животи) и тези на конкретния му противник. Просто и изчистено. Дава възможност на играча да се концентрира в движението по екрана. Това е изключително важно, повярвайте ми.
Някой (вероятно главатарите от Sony,Virgin или Infogrames) е решил, че в адаптацията на американски филм, заснет в Европа, трябва да присъстват азиатски елементи. Това съм го забелязал и в други игри, но то не е задължително лошо. Вероятно именно това може да се даде като пример за кривване от очакваното.
Доколкото видях, навремето критиката смазва тази игра. За мен тя не е провал, но също така не е нещо, достойно за спомен. Едно изиграване ще бъде последвано от скоропостижна забрава. Жалко, потенциалът беше голям. Още една жертва на филмовите адаптации в игрови формат.
Оценка: 5/10.
