"Whiplash (от английски език - камшичен удар)" e драматичен филм от 2014 г. Трябва да призная, че той от доста време беше в списъка ми с неща за гледане. Отлагах поради това, че основният мотив в проекта е музиката.
Други модерни адаптации по тази тема, като филмите за Фреди Меркюри и Елтън Джон ("Бохемска рапсодия" и "Рокетмен"), ме разочароваха. Те болезнено се фокусираха върху проблемните лични животи на големите звезди, оставяйки техния талант, тяхното изкуство, на втори план. Според мен - абсолютно незаслужено.
Тук разглежданата лента се опитва да направи нещо съвсем различно. На преден план е обикновеният човек. Той не живее в палати и няма милиони фенове. Въпреки това, той има нещо общо със своите успели кумири в музикалната индустрия: мечтата да му поникнат криле; да се издигне над безмисленото, сиво ежедневие и да се превърне в това, което винаги е искал да бъде.
Андрю Ниймън (основното действащо лице в "Камшичен удар") ще се възвиси чрез барабаните. За него палката се усеща като продължение на ръката. Още от най-ранна детска възраст младежът се е запознал основно с този инструмент, на теория и практика. Андрю е щастлив тогава, когато свири.
Напълно логичен е неговият избор да се насочи към музикално образование. Както често става обаче, пътят към това, което търсим, е осеян с редица препятствия. Големият препъникамък, иначе казано антагонист, на Андрю в неговата история, ще се окаже неговият диригент в студийния ансамбъл на консерватория "Шейфър" - Терънс Флечър.
Именно взаимодействията (вербални и други) между Ниймън и Флечър са основната движеща сила зад експеримента, наречен "Whiplash". Има други герои в историята, но техните роли са с изцяло поддържащ характер. За някои филмови начинания подобен риск би бил неоправдан и опропастяващ, но в случая всичко изглежда истинско. По-новите зрители, за които това ще е първо гледане, може би ще останат шокирани от определени сцени.
Сценарият е базиран на реални събития. Двигателят на "Камшичен удар" - Деймиън Шазел (режисьор и сценарист), лично е изпитал какво е да си под ръководството на диригент, който преминава всякакви граници. Това се случва по време на пребиваването му в училище "Принстън". Преди да реализира пълнометражния хит, който разглеждаме в момента, Шазел изразява натрупания си гняв в кратък филм, едва година по-рано.
Искреността и неподправеният реализъм на диалозите биха били напълно кухи без подходящите актьори, които да им придадат съдържание. Хората, отговорни за кастинга, заслужават аплодисменти. Към филма са привлечени установени имена като Майлс Телър, Джей Кей Симънс, Мелиса Беноаст и Пол Райзър.
Конкретно първите двама изнасят такова представление, че бих им дал Оскар веднага. Очевидни са огромните усилия, положени от Телър и Симънс, за да влязат в своите превъплъщения. Документирани са физически травми и при двамата по време на снимките - често неизбежен риск, идващ с актьорската професия.
Oстаналият актьорски състав също си свършва работата отлично. Никой не преиграва. Напротив - вероятно напълно целенасочено, останалите лица в показания ни социум са като машини, смазани от нестихващите удари на живота - апатични, сякаш очакващи с нетърпение вечния покой.
Действието се развива в няколко локации, но всички те са използвани точно като повечето хора: не изпъкват с нищо. Дори Ню Йорк е някак мълчалив, мрачен. Хората вървят по всекидневните си задачи, но без желание и по навик.
Състезанията, в които взима участие ансамбълът на Флечър, са лишени от всякакви (предварителни) чувства като ентусиазъм или нервност. Нещо се върши с цел признание. След това цикълът започва отначало, независимо от резултата. Репетициите - перфектното изпълнение - различават професионалния от начинаещия музикант. Желанието да не бъдеш приравнен с тълпата създава пламък, който по необичаен начин сближава иначе абсолютно различните Флечър и Ниймън.
Времето не е фактор в живота на стремящите се към безсмъртие. Всекидневният труд, с всичките придружаващи го лишения, води до изграждането на още едно стъпало към влизането в историята. Както можете да се досетите, изкушението е голямо за мнозина, но шепа хора надскачат собственото си "аз" до степен, че наистина да успеят.
Композиторът Джъстин Хъруиц е на висота, избирайки много специфичен и американски жанр музика - джаз. Когато се свири, музиката е на най-високо ниво. Ще спомена само Whiplash на Ханк Ливай, защото филмът е кръстен именно на тази негова творба.
Интересно е да се отбележи, че немалка част от екранното време се отдава на истински музиканти. Режисьорът, като запознат отблизо с музикалния свят, е вкарал някои малки детайли, свързани с ежедневната рутина на изпълнителите. Никога не е късно човек да научи нещо ново.
Социалният коментар, който е типичен за повечето големи холивудски продукции, присъства и тук. Нагледно са илюстрирани редица конфликти, известни на всекиго: популярност - непопулярност; талант - усилен труд; младо поколение - старо поколение; личен живот - професионален живот. В общи линии "Камшичен удар" надскача границите на музикалното и засяга доста сериозно човешкото. Това е едно от онези изживявания, след които се появяват повече въпроси, отколкото отговори. Наистина приятно усещане.
"Whiplash" е изключително грабващ окото. Епипът по заснемането му е свършил феноменална работа, която трудно може да намери свой аналог. Камерата е на перфектна позиция, когато някой трябва да покаже емоция. Физическите дейности, които са ключови за действието, също за "увековечени" подобаващо. Всеки удар по барабаните отеква в съзнанието, оставя следа. Никой важен детайл няма да убегне от окото на бдителния зрител.
Има ли нещо, което не ми хареса? Стандартната продължителност на филма в случая е негативна черта. Тайно ми се иска Шазел да беше сътворил шедьовър с по-голям мащаб и съответно по-голяма дълготрайност. За щастие или не, подобна чест се пада само на легенди с години опит в бизнеса като Мартин Скорсезе, например. Неговият бурен разказ за Франк "Ирландеца" Шийран показа, че зрителят може да бъде прикован пред екрана образно казано от днес до утре, стига зад гледаното да стоят професионалисти.
Освен това, показаното, а защо не и изказаното, реално не е нищо ново. Красотата на "Камшичен удар" е в свежия поглед към тези иначе доста предъвкани теми. Благодарение на сценария и актьорите те оживяват пред нас.
Направи ми впечатление и доста честото използване на обиди и псувни. Това надали ще накара българина, който е ветеран в "хранилката", да смени канала, но определено ще доведе до някои негативни последици.
От една страна ще отпадне детската аудитория. Това е много жалко, тъй като един от основните индиректни съвети на филма е да следваме мечтите си. Музиката е благородно поприще и ако "Камшичен удар" беше измислен по друг начин, вероятно щеше да мотивира много деца да се захванат с някой музикален инструмент.
От друга гледна точка се забелязва наличието на много псувни срещу етнически групи и сексуално различните. Това е доста "разюздано" дори за американската публика, която толкова се кълне в правото си на свободно изразяване. Понеже в днешно време всеки се засяга и се обособяват все по-нови групи "определящи се като...", по-младите поколения неизбежно ще се почувстват атакувани. Отново, подобни напредничави идеологии са далечни за Бай Ганьо, но в САЩ могат да доведат до негативни публикации и дори забраняването на филма на места.
Като цяло "Whiplash" показва най-доброто от американския идеал: успех с цената на всичко. Макар да не е стар по стандартите на моите съвременници, той всъщност ни връща към едно по-добро време, когато а) зад всеки проект има послание; б) не се правят поредици с десетки филми за голямата аудитория; и в) не са необходими компютърни ефекти, за да се радваме на това, което виждаме пред себе си. През второто десетилетие на двадесет и първи век подобни "приключения" са на изчезване.
Успехите на "Камшичен удар" са в две направления. Той постигна своята комерсиална цел - грабна три Оскара, възвърна инвестициите с нелоша печалба на бокс офиса и влезе в сърцата на критиците. По-важното постижение на лентата обаче се състои в това, че ние ще я запомним и че няма да очакваме лишено от смисъл продължение, което ще съсипе всичко. В крайна сметка, нима геният на американското кино не се крие именно в това?
Оценка: 9/10
